Най-добър родител бях преди да имам дете. А също и уверена, смела и убедена, че “с моето дете няма да е така” и култовото “моето дете няма да е такова”. После обаче нещата леко се промениха. Леко, леко, колко пък да е било леко? Толкова, че дълбоко да се срамувам, когато се сещам колко многознаещо съм се изказвала по родителско-бебешките теми преди да стана майка...
Година и половина след раждането на дъщеря ми в разговор с приятели се повдигна отново темата “Спира ли животът след появата на детето?”.
Замислих се как в средата на 20те си години, когато бракът и майчинството бяха някакви далечни химери, смело казвах, че децата трябва да живеят живота на родителите си, а не обратното. С възхищение гледах към родители, примери за този тип философия (или поне така изглеждащи отстрани) и с вътрешно осъждане се замислях за другите, обсебени от децата си и изглеждащи винаги на ръба на здравия разум.
Десетина години, съпруг и едно дете по-късно, гледам на ситуацията от различен ъгъл и с други очи.
Една бременна приятелка ме попита дали да си купува билети за концерт, който ще се случи около месец след термина ѝ и аз едва не се изсмях. Постарах се обаче да ѝ дам колкото мога по-адекватен и сериозен отговор, който беше “Не мога да ти кажа, всичко зависи какво бебе имаш и как ще се чувстваш”.
Лично аз в първите два месеца след раждането, нито съм помисляла, нито съм имала желание за концерти, театри, заведения и прочее. Бях потънала в старание да се “запозная” с малкия човек, който излезе от мен и който май нямаше да ме остави да си “живея живота”.
Сега, когато дъщеря ми е на година и половина, обръщайки се назад мога да кажа, че животът ни определено спря или поне беше на пауза. И определено ние с таткото живеехме живота на бебето.
Разбирате ли, децата са различни, както са различни и хората. Не може с лека ръка всички да се подведат под общия знаменател, че “бебетата само спят” или “бебетата само реват”. Дъщеря ми спеше чудесно през нощта, но през деня беше кошмар. Сменях количка с ергономична раница и изминавах безкрайни километри, за да може тя да е спокойна и да спи. Номерът да стоиш на едно място и да буташ напред-назад количката при нея не минаваше. Също така не ми позволяваше да се задържам на едно място повече от 15-тина, максимум 30 минути. След това надаваше оглушителни писъци.
Около мен имаше майки, щастливо прекарващи майчинството си в обикаляне на кафенета, ресторанти, молове, гостита, пътувания на близо и далеч, а бебетата им или спяха, или бяха ангелски спокойни. Ние не можехме да си позволим този лукс основно, защото ни беше страх, че ще бъдем оревани. А повярвайте, малката можеше да те ореве така, че да забравиш за какво изобщо си влязъл в този магазин.
Имаше моменти (особено около поникването на зъбите), когато ми се струваше, че всички останали живеят живота си на макс – забавляват се, изглеждат страхотно, случват им се чудесни неща, докато аз съм потънала в безвремие и нищонеслучване. Живеех живота на бебето и честно казано, не виждах алтернатива. С някои деца е така и могат да ме разберат хората, сблъсквали се с тях.
Постепенно обаче ситуацията се променяше. Колкото повече растеше малката, особено след навършването на година, толкова по-лесно ставаше да се върнем към нормалния ритъм. Възможността ни да комуникираме по-добре взаимно изигра най-голяма роля. Вече беше по-лесно тя да си казва какво иска и какво ѝ има (гладна ли е, спи ли ѝ се и т.н.), както и да разбира нас какво ѝ казваме. Дребните удоволствия като това да хапнете навън без да бъде ореван не просто ресторанта, но и целия квартал, започнаха да се връщат в ежедневието ни, както и правенето на планове за по-дълги и далечни семейни почивки и т.н.
Може би трябва да споделя, че роднините ни бяха на три часа полет от нас, та опцията с оставянето на детето на баби и дядовци липсваше. Това определено утежни живота ни, но пък си имаше и своите предимства.
Така че по темата “Спира ли животът след бебето” определено мога да кажа - да! Когато обаче вече не е бебе, започва отново и то даже е по-хубав от преди, защото само когато си се лишавал дълго от любимите си неща, можеш да ги оцениш истински и да им се насладиш щом отново ги имаш. А и година-две след появата на детето се чувстваш в пъти по-силен (физически и психически), по-мъдър и уверен в себе си отколкото когато и да е било.
Та, нищо страшно няма, дори и да се наложи да паузираш за малко себе си. После може да се “рестартираш” и да функционираш дори по-добре от преди.
