Спазарих те от Вселената

23.01.2023 12:00

Любовта не е пазарлък, не е алъш-вериш, не е аз на тебе-ти на мене.

О, може да ви прилича на нещо такова – аз ти давам своята любов в замяна твоята. Ами ако няма замяна, ако не ми дадеш точно това, което искам, ако всъщност това, което ти давам, изобщо нито ти трябва, нито ти харесва, нима просто ще го вземеш и ще ми върнеш същото? Същото какво? Същото за един, изобщо не е същото за друг.

Още от Авторите

Всеки си има своята представа, своето усещане, своята способност и възможност за определени чувства и те много рядко си пасват едно с друго, да не кажа – въобще.

Познавам една… м-м-м, дама, която щедро тика в ръцете на обожаемия ѝ въжделен свой избор за любим, за плът и за материални възможности, пък той приема щедро тези дарове – плътта като работна сила, а материалните облаги като стой, та гледай. Дамата продължава да го облажава и въжделява. Тя е на крачка (според умствените си възможности) от успешния пазарлък, защото избраникът е в положението „Йоще миг, ще падне заветният хълм“, стига да не се намери някой, дето изведнъж ще пристигне с гръм и ще порути стратегията, баш преди Вселената да сече пазарлъкът.

Обикновено се намира, обаче. Защото ето ви я схемата – тя дава, за да получи, той взима, за да… взима. Няма сделка.

Познавам и един… м-м-м, мъж, който щедро раздава обещания, клетви, празни приказки и надежди за бъдеще на въжделената особа, за която не си е направил труда поне да разбере коя точно е, но е заслепен от въжделението си да е негова и само негова. Не се смейте – просто му е обърнала вниманието, от което той се нуждае повече от всичко на света. Не нейното само – на целия свят, тя просто е големият бонус.

Той дава, тя не само не му отвръща със същото, ами и не приема даровете, защото си има свой живот. В него въжделенията на този точно м-м-м… мъж, не се вписват. Тоест – ядец. Няма сделка.

Познаваме не един и двама в такава или подобна конфигурация. И това, в крайна сметка, е нормално. Човек е настроен да мисли, че като иска да даде нещо, задължително трябва да получи от същото в замяна като равностойност. Като това, което искаш. Мъниста срещу територия, огнена вода срещу злато, вино срещу грозде, кило месо срещу 23 лв. След финикийците нещата са по-прости – всичко си има цена върху етикетче.

Само че аз не съм стока. Даже етикетите на дрехите си ги свалям, няма как да ходя с тях. Не ме знаеш колко струвам и дали изобщо струвам. И аз не те знам дали изобщо си струваш.

О, да, всеки има склонност да се надценява. Или да се подценява. Обикновено е първото, но и второто се среща. Има хора, които нямат самочувствие и други със самочувствие без никакво покритие. Въпрос на характер е. При това характера или го имаш, или го нямаш. Тези, при които той липсва, са най-високо себеоценяващи се. Така компенсират липсата на възможности, умения, познания, желания да усвоят и научат. Но ако го разбираха, биха могли да узнаят стойността си, да се разберат и някак да са щастливи.

Говорим си за...

Защото липсата на преценка задължително те прави нещастлив. Не искам да кажа нещастен – тежко е това белязване. Просто най-точното е – недоволен от битието си, от мястото си в обществото, от другите, от себе си… А, не, от себе си си доволен, просто си обиден на света, че не те оценява. И забравяш, че не си сирене, салам, маратонки, автомобил. Каквато и да била стока не си, а си човек – не се продаваш, не се купуваш.

Имаш стойност, но тя не влиза в сферата на покупко-продажбите. В отношенията не даваш, не продаваш – даряваш. При това не тикаш насила, предлагаш и ако приемат, радваш се. Без да очакваш доживотни благодарности, камо ли ответност на въжделенията си.

То и с приемането е сложно, защото не може само да си стоиш и благосклонно да трупаш уважение, добросърдечие, обич. Моментално ставаш душевно нечистоплътен човек, сметкаджия, авантаджия. Много думички има за тези, използващи другите хора. Защото са си използвачи, както и да го погледнеш.

И тези, които дават, за да получат, също са използвачи. Търсят ползата. За себе си. Аз ще го обсипвам с всичко, от което се нуждае, и той най-накрая ще ме оцени и ще ми даде това, от което аз се нуждая? Ха-ха! Ти се нуждаеш от любов – неговата, а той не се нуждае от твоята, просто я приема в материалния ѝ израз, не в сърдечния. Какво, чакаш да отвори очите и сърцето си? Има да чакаш! Длъжен е, защото ти го задължаваш с поведението си? Длъжен е на шестък в сряда! А това, че приема, си е негов грях, твоят е, че даваш и чакаш. Но греховете всеки сам си ги плаща и там вересии няма. Както алъш-веришът не важи в междучовешките отношения. Ония – чистите, честните и истинските. Взаимните.

„Скъпи" – глезя се – "Ти помниш ли как ме „купи“?"

„Помня, разбира се, платих 50 лв. на таксиджията, за да следва твоето такси и да ме изчака, докато те убедя да… абе да те убедя! Но през цялото време уговарях Вселената всичкото време, което ми се полага от тук нататък, да е с теб – все едно две минути или двайсет години…“

Има сделка!

Прочети още от Маргарита Петкова: