Имаме едно малко ресторантче, в което обядваме и там ставам свидетел на интересни отношения. Между мъже и жени, естествено.
Впечатленията ми са съвсем неподправени, защото се редим на една опашка, седим на едни маси, отсервираме си таблите след обяд. Над половината от мъжете, с които кибичим на опашката, никога не поздравяват момичетата, които им сервират.
“Една пилешка пържола и салата от краставици с домати”, а “Здравейте” преди шибаната пържола и “Благодаря ви” след шибаните домати къде отиде бе, муньо!
И започнах да се заглеждам и да скицирам кавалерите на 21-ви век.
Никога не отварят вратата на жените, които са около тях, никога не ги изчакват да влязат преди тях. Същото явление го прочетох в един статус на моя приятелка – Зори. И на нея ѝ направило впечатление, че по-често колежките ѝ отварят вратата пред колегите си. И я задържат, докато последната мъжка мърда се добере до офиса със скоростта, с която се придвижва Джаба в “Star Wars”.
Да се върнем към нашия стол (ресторанта, де). Седят кавалерите и никога не съм ги виждал да отсервират на някоя жена, дори и тяхна колежка, не съм ги виждал да отстъпят място на някоя жена, въобще да реагират като мъже, ако се налага. И все повече се заглеждам в подобни отношения и виждам, че кавалерството липсва. Или ако го има, е някакво демонстративно мазнене на някоя мацка с големи цици. Тогава са едни чупки, едни стойки, едно чудо. Да повърнеш направо.
Или са кавалер, или не си. Липсата на кавалерство говори за един несъстоял се разговор между баща и син, в който бащата да обясни на сина, че мъжът е мъж и жената е жена.
Мъжът, ако се възприема като такъв в пълния смисъл на думата, отваря вратата на жена, когато я види, отстъпва ѝ мястото си, дори и да е единственото свободно, помага ѝ с багажа и я пита дали е добре, ако не изглежда добре.
Дори когато не я познава, дори когато въпросната женица не е първа хубост, първа младост или въобще първа. Отношението е еднакво.
И когато окажеш някаква помощ и си кавалер, също толкова бързо и деликатно изчезваш, а не се почесваш и натъртваш, че си свършил голяма работа и очакваш награда. Нищо не си свършил бе, пич.
Най-големите кавалери са тези, които не оставят жената да се чувства неудобно, че е получила добро отношение, за което и тя трябва да направи нещо.
Един баща трябва да обясни това на сина си, първо - защото така се прави, второ - защото оная с големите цици ще остане впечатлена от неговото отношение по принцип, и няма да чака втора покана, когато дори се разминат. И трето – защото жените, които си струват, оценяват жестовете, които си струват, а не панаирджийските номера на псевдо кавалерите, тоест - индианците.
Да се върнем пак към стола (ресторанта, де).
Гледам “кавалерите” и намирам нещо общо между тях и тези, които все пак намират за уместно да поздравят, преди да изгрухтят, че искат шибаната пилешка пържола. Първите са мега обикновени. Направо незабележими. Някак си им отива липсата на класа и сухата пилешка пържола, която си поръчват. Такъв им е целият живот. Сух, безопасен и обикновен. Жените им са обикновени. И на тях им липсва класа. Кавалерите им от време на време може да “ударят” нещо чуждо, което им създава усещането, че са 'баси вървежните пичове. Като видиш какво са “ударили”, ти призлява де, ама карай, това е имало. Те са на по 26-27, ама са такива чичаци, че изглеждат на по 40. Не мога да разбера защо е така, но винаги е така. Замисли се.
Кавалерството е разликата между мъжа-лайно и мъжа. Но да знаеш, че това е както въпрос на предварителни заложби и натрупвания, така и въпрос на изисквания. Ако ти самата не разбираш тази дума чисто функционално и у вас майка ти влачи покупките, сервира и тихо отсервира откак се помниш, няма да стане.
Ще си седиш с индианеца и ще си отивате.
Прочетете още от Симо Колев в Edna.bg:
Защо трябва да ходя на психоаналитик?
Пишете на Симеон Колев на edna@netinfo.bg.
