Синдромът „Ах, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел?“ или смисълът на това да не съжаляваш за нищо

09.10.2020 13:00

Колко пъти на ден си казваме: „Ех, защо не направих това и онова?“ Знаете, случва се постоянно. Навик ни е, когато оплескаме нещо, дори да е дреболия. Например, преди малко разлях една чаша с вода, която бях сложила на ръба на плота. Няма щети, вода е, чашата е здрава, пък и да се беше счупила, голяма работа... Обаче по навик се самоскастрих, че съм сложила тази чаша така небрежно.

Сами да си се хокаме за това и онова е еволюирало в придобит рефлекс за човешките същества. И много лесно и естествено го пренасяме и върху големите неща, за които наистина ни пука. Защо преядох? Защо се напих? Защо отидох на онова социално събитие, на което ми беше ужасно скучно? Защо, вместо това, не се наспах? Защо не научих японски? Защо не инвестирах в акции на Тесла или в биткойн през 2014-та година? Защо се омъжих за този мъж/тази жена?... Въобще, положението постоянно е „Ах, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел?“. Това е култов цитат от унгарската соцанимация „Семейство Мейзга“, която беше много голям хит в целия т.нар. социалистически лагер през 70-те години на миналия век.

А ние, още деца, пренасяхме всяка култова реплика върху ежедневието си. Като ни пишат четворка, вместо шестица, сключвахме ръце като мама Мейзга и казвахме: „Ах, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел?“. И така за всичко... Този пич, Пища Хуфнагел, неусетно стана метафора за всеки неизбран потенциал, при който животът ни е можел да изглежда по различен начин. Без проблемите, които в момента са ни на главата.

Странното е, че не ни хрумва, че този метафоричен „Пища Хуфнагел“, може да се окаже голям катил и проблемите да са съвсем други. Но изглежда можем да разиграваме коня на играта на жертви на избори и обстоятелства само когато техният потенциал вече се е разгърнал. Всичко друго, което е било само възможност, която не сме избрали така и не е имало своята възможност да отвори ръката със седмиците и осмиците зад напереното Вале, заради което вярваме, че тази ръка би била „Всичко коз“.

И сега пак ще ви кача на машината на времето, с която се заиграх в предишния текст: Пътуване и циклене във времето.

Защото реална машина на времето, в която можеш да се качиш и да пътуваш, няма. Има във филмите и фикциите на прогресивни автори, за да илюстрира нещо много важно – тази машина на времето постоянно съществува. Просто не е овеществена като машина, асансьор, стол, който те разпада на атоми и те събира в друго време и на друго място.

Още от Авторите

И тъй като усещането, което изпитах когато настоящето и бъдещото Аз на Тенет от едноименния филм на Кристофър Нолан се сбиха, не ме остави на мира. Всяка версия на този един и същ човек вярваше, че другият му пречи да изпълни мисията си. Всичко това ми беше много, много познато. Не като чувство, а като допълнително сетиво. Толкова познато като бутната чаша с вода от плота, толкова познато като „Ах, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел“ усещането.

Впрочем, в „Семейство Мейзга“ имаше машина на времето. Техният син и нещо като главен герой – Аладар, беше някакъв технически гений. От някакъв стар транзистор беше успял да сглоби апаратура, чрез която се свързваше с потомък на семейството от бъдещето – от 30-ти век. Този, Емзеперикс – MZ/X (Илън Мъск хич не е оригинален с това, че кръсти детето си X Æ A-12. Сценаристите на „Семейство Мейзга“ първи го направиха. Но... ех... защо не ми хрумна по-рано тази връзка, за да си купя акции на Тесла навреме? Знаела съм още от ученичка, че това е бъдещето, ама пусто, не съм си ползвала практичния потенциал).

Та, всички приключения в унгарската анимация бяха следствие от напътствията и подаръците, които MZ/X изпращаше от бъдещето. И да, и той ги критикуваше понякога. Имаше го онова усещане, че ако тази доминираща кроткия си мъж жена верно се беше омъжила за Пища Хуфнагел, той – бъдещият потомък, ще изчезне. Поне у мен го имаше. Не помня дали те са го казвали в пряк текст. Но както и да е.

Знам, че всички мислим и си представяме света единствено линейно. Обаче само това, което изживяваме в настоящия момент, е онова прословуто Сега. И всички възможни моменти, в които изживявам някакво съжаление за нещо минало или пък сантимент, или усещане за нещо предстоящо, са само разгърнато, един вид сборно преживяване единствено в сегашния момент. А сегашният момент определя посоката, в която ще направя следващата си крачка.

И така. С което искам да кажа, че когато се караме на нашето минало Аз, което преди 5 минути е оставило небрежно чашата си някъде или преди 10 години е свързало съдбата си с човек, с когото сега няма какво да си каже (в най-добрия случай)..., намаляваме нивото на собственото си самоуважение сега, в този конкретен момент. Влизаме в резонанс с онзи наш аспект, който не взима правилни решения и го правим важен. Настъпва вътрешен конфликт.

В този момент, за онази частица от нас, която наричаме „минало“, ние сме бъдещо Аз, което осъжда постъпката на собствената си същност. И резултатът е, че нашият „човек“, който възприемаме като свое „сега“, започва да се страхува. Притеснява се да действа, за да не направи поредната глупост. На всичкото отгоре, за да се чувстваме малко по-добре, обличаме костюма на човека с опитност, който знае до какво водят неразумни постъпки. Вътрешната ни слабост много бързо се преоблича в доминираща и контролираща авторитетна персона, която много държи всичко да е по конец и никакви чаши да не се оставят на ръба на плота.

И честно да ви кажа, никакви ню ейдж семинари за лекуване на вътрешни деца и минало няма да сработят, ако продължавате да си казвате по навик: „Ей, защо не направих това или онова, дори и този семинар, преди 5 години?“ Няма да проработи ако по навик продължите да си казвате: пфу, защо оставих тази чаша тука? Това е все синдромът „Ах, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел?“

Навиците се отвикват трудно. Нужна е осъзнатост, за да изживяваме всеки един момент, независимо от глупостите, които неизбежно ще правим, с вълнение от самото живеене на живия живот. Но това е смисълът да не съжаляваме за нищо. Това е шансът да приемем пълнотата и красотата на изживяванията си, без значение какво се случва. Тогава и миналото е излекувано, и бъдещето не е притеснено или засрамено от своето минало и респективно – губи желанието си за контрол.

Моето бъдещо Аз вече чува въпроса, който някои от вас ще зададат, когато този текст бъде публикуван – добре де, ама как да го направя? И какво ще се случи, ако не съм предпазлива, ако не се уча от опита си? Обаче аз току-що си спомних и другата култова реплика от анимационния сериал „Семейство Мейзга“. Техническият гений, синчето Аладар, когато постоянно питаха как е направил това или онова, казваше: „Дай левче и ще ти кажа“. И аз така.

Прочетете още от Михаела Петрова: