Смелостта да се събудиш отново за радостта

20.07.2019 14:00

„Във всяко нещо има пукнатина и това е начинът през него да мине светлината.“ Ленард Коен

Животът е вълшебство, което ни води по пътя на сбъдването – и на онова, което носим със себе си още преди да отворим очите си на тази земя, и на това, за което се вдъхновяваме, докато извървяваме стъпките си по нея.

Но всеки от нас познава дни, в които съдбата сякаш ни преобръща надолу с главата, когато на пътя ни застават неочаквани, трудни, болезнени срещи и преживявания, след които вече не може да бъдем същите. Така се раждат нашите травми – и вътрешни, и външни, които може да имат различни лица: неочаквана раздяла, загуба, злополука, грубост, уплах...

По време на и след такава болезнено, шоково преживяване можем да се усещаме като замръзнали – сякаш някаква част от нас е отцепена, вцепенена, неспособна да продължи напред. Тази част, ако остане незачетена, неизцелена, може да се превърне във „вътрешен затворник“, който да продължи да съществува на границата между помена и реалността, между черно-белия спомен на не/преживяното и цветния жив филм на действителността. А всеки един „вътрешен затворник“ започва да привлича към себе си нови такива – и така, понякога сякаш неусетно, губим голяма част от свободата, от енергията си; продължаваме да вървим напред, но с все по-малка част от живеца си, от вродената си способност да реагираме адекватно и гъвкаво на непредвидимия, но винаги смислен житейски сценарий.

Сред Цветята на Бах есенцията, която ни помага да се справим с това негативно (но не лошо) състояние, е Витлеемската звезда, Star of Bethlehem. Ето как представя нейното предназначение Едуард Бах: „За онези, които страдат силно и са в условия, в които се чувстват много нещастни. Причината може да бъде шокът от тежки новини, загубата на някой близък, уплахата след сериозен инцидент или нещо подобно. За онези, които на този етап отказват да бъдат утешени, този лек може да донесе утеха и успокоение.“

Жизнено важно е след такива травматични, шокови преживявания да не бързаме да продължим напред „по старому“, а да се погрижим за себе си или да допуснем някой друг да го направи за нас. Жизнено важно е да си дадем нужното време, за да „зараснем“ – по новому. И да потърсим утеха. А това е възможно, когато „намерим“ време за болката, за липсата, за раната, когато ги допуснем – защото в противен случай те могат да ни съпровождат, видимо или невидимо, цял живот. И така ще зараснем привидно отвън, но ще продължим „да кървим“ отвътре.

Когато се осмелим да преболедуваме трудните си житейски епизоди, ще открием в себе си силата и желанието да продължим нататък. Ще приемаме предизвикателството да се задълбочаваме, без да потъваме, да се отдалечаваме, без да бягаме. Ще имаме своите спомени – но те вече няма да ни притежават.

И ще бъдем здрави – не въпреки, а благодарение на изцелените си рани.