Започвам да се плаша, хора! Вечерно време не мога да заспя, ако не си ровя поне половин час в телефона. Минимум! Станал съм като зомби. Вдигнах диоптъра от толкова взиране в екрана. Не мога да се отлепя от своя малък свят. Като гледам, и околните са така. По паркове, в градски транспорт, по улиците, без значение къде и кога – вниманието ни е приковано от някакви устройства, които буквално ни контролират.
Една приятелка ми разказа, че получава паник атаки, ако айфонът ѝ не е около нея. Започва да трепери и да изпада в кризи. Никак не се шегувам. Твърди, че светлината на дисплея му я успокоява. Можете ли да си представите за какво иде реч! Сигурен съм, че не е само тя. Това е заразата на новото поколение, за която – както изглежда – лек все още не е открит.
Сега ви говоря с тъга в сърцето, сякаш само вие сте потърпевши, но истината е, че аз самият съм влязъл в капана и с двата крака. Ще ми се да се измъкна, но не зная как. Та ние сме в двадесет и първи век! В пика на технологиите. След още сто години вероятно роботиката ще измести човечеството. Няма да има прегръдки, целувки, ласки, секс. За сметка на това операционните системи на душите ни ще бъдат винаги „ъпдейтнати“ с последния възможен софтуер, тъй да се каже.
Преди няколко седмици попаднах на едни потресаващи фотографии. Представляваха в общи линии следното – кадри на хора, които не отделят очи от смартфоните си. Едно уточнение – смартфоните са премахнати на фотошоп. Страхотна идея на фотографа, ако питате мен. Не съм виждал никъде по-празни погледи. Погледи на човеци, поробени от машината. Страшно нещо. Влюбени, обърнати с гръб един към друг. С телефони в ръце, естествено. Деца, седнали в кръг. С телефони в ръце, естествено. По-добре да не продължавам с изреждането...
Какво означава това? Аз бих обобщил ситуацията така: смартфонът се е превърнал в естествено продължение на ръката. Като че ли е станал неизменна част от самите нас. Времето върви само и единствено напред. Техническият прогрес измества духовния. Неспособни сме да върнем времето назад, а това, което е сега, няма да бъде онова, което предстои.
Държа да уточня – наясно съм, че този текст няма да промени нищо. Някои от вас в момента го четат именно на смартфоните си и се чудят защо ли ги занимавам. Вярно е – каквото и да се напише и изговори – пак ще си останем същите зомбита. Въпросът е поне да го осъзнаваме. Иначе сме изгубени.
Още от автора:
- Нека не бъдем изгубени в превода
- Писмо до всяка edna жена
- Децата ни заслужават да бъдат обичани, а не изоставяни
