Сигурно така и няма да разбера едни странни (според мен) тежнения у жените. Ох, дъщеря ми е вече абитуриентка, значи съм остаряла, ох, не мога да сваля килограми, дебела съм, ох, това, ох, онова, не съм каквато бях. Ама то никой не е такъв, какъвто е бил. Не само преди 10 или 20 години – като вчера и оня ден вече не е.
И утре няма да е такъв като днес. И ти ще си остаряла с още един ден, ще си качила още 100 грама, два бели косъма ще са цъфнали до другите пет-шест, бръчица ще е полазила точно от края на очната линия, ще обуеш обувки с 6 см токчета, защото 12-сантиметровите те убиват и не се чувстваш вече стабилно на тях.
Мацки, такъв е животът, това пречи ли ви да си го живеете? И ако ви пречи, какъв ли е бил този живот досега?
Ама детето е пораснало, влязло е в университета, пренесло се е при гадже, хванало е своя път в живота, радвайте се, че е здраво, право и щастливо! Ама натрупали сте килограми, хормонално коремче, ендокринни проблеми. Това не са болести, които се лекуват, не са състояния, застрашаващи живота ви (и половия, и половия). Свиквайте с новия цвят на косата, минете бръчиците в графа смях и удоволствие, купете си нови дрехи и обувки (шопингът е най-добрата терапия, доказано), сменете парфюма, ако не сте омъжена – хванете си гадже, купете си вибратор, мамка му!
Животът не свършва на 40, на 50, на 60, даже на 70 и на 80 не свършва, ако ги доживеете. Извинявайте, ама вие досега за какво сте живели – за да отгледате детето си като майка-орлица и безплатна дойка едновременно? За красивото тяло на 20-годишна гимнастичка, което обаче ви е родило едно, две, че и три деца и се е товарило с всичките грижи по дома, семейството и кариерата, ежедневно и еженощно? Ами или едното, или другото, изборът е ваш.
Никоя от вас не е Джейн Фонда, нейната работа е да тиражира видеокасети как да останете почти недокоснати от времето и тази работа изобщо не е лека. Колкото и да подскачате и да се гънете и усуквате, при вас трудно ще се получи между офиса, домашните на децата и семейната вечеря. И не ви говоря да препашете престилката, да навлечете торбеста рокля, за да прикрива увисналите местенца (от гравитацията не можеш избяга) и да се повлечете през света с удобни половинки на равна подметка. Една жена задължително трябва да изглежда в мир със себе си и да е точно в такъв мир. Не примирена – сприятелена с всяка една секунда от живота си. Благодарна, че я е докарала дотук и пълна с планове как да я кара по нататък.
Наистина какъв ти е проблемът, че устните ти не са сочни като малинка, кожата ти не е свежа като прасковка, снагата ти не е стройна като тополка, лебедовата ти шия малко отива към пеликанска, косата ти отдавна не е като житена ръкойка, голямата шнола се изхлузва от изтънялата опашка? И какво толкова, мацки прекрасни, момичета на 20х2, на 30х2 плюс добавената стойност на всяка следваща година?
В очите на един мъж (винаги е само един, всеки път е само един) сте най-красивата и най-желаната. Ако към момента няма такъв, огледайте се и когато срещнете погледа му, се потопете в него. Знаете как, това нито се научава, нито се забравя, жените с това познание се раждаме, иначе светът да се е затрил. Има и друга алтернатива – гледайте си внуците като най-страхотната баба, не като примирена старица, че нищо друго не й остава в този живот.
В живота винаги остават най-хубавите неща най накрая – като за десерт. Не вярвате? Хайде да проверим. Не ставайте от масата, защото в чиниите са останали само по няколко късчета, в чашите виното е на дъното, хапнали сте, пийнали сте, било ви е вкусно или недотам, но обядът и вечерята са свършили. Всичко започнало, завършва. Така е нормално да бъде. Я си помислете, че сте преглъщали и горчиви залъци, оставете ги в миналото, не си вгорчавайте живота в тюхкания, охкания и жалби по младост.
Както изберете да се чувствате, такава ще ви виждат околните. Нали светът е като огледало. На масата винаги ще ви чака нова закуска – уханна като чаша кафе, сладка като филия с мед масло и слънчева като очите, които греят срещу вас. Грабвайте чантата и вървете да покорявате непокореното. То вас чака.
„Сложих ти една ябълка в чантата, Скъпа. Нова ли е, не съм я виждал досега“.
Скъпият ми подава голямата ми стара чанта от така модерния навремето мачкан лак, която не съм изхвърлила, защото побираше стандартните за работещата майка хляб и две кофички кисело мляко плюс папката с документи, а сега съм натъпкала вътре безпроблемно необходимостите за едно следобедно пътуване до Пловдив.
Старите чанти винаги са добро решение, особено когато са лачени.
