Учех се да познавам колко е часа по сянката си, когато бях дете. Беше ми забавно. Мечтаех за градина със слънчев часовник. От древните. Да си представям, че е мерил времето и на дедите ми, и на динозаврите – което за мен тогава сигурно е било едно и също. Иначе си бях направила един, в пясъчника на двора в къщата на баба ми и дядо ми.
Проблемът беше, че не се ориентирах колко е часа когато падне здрач и нощта се изпълни със сенки, които не показват часа, а странни очертания на предмети, за които не си много сигурен дали са чудовища или феи.
За лунните цикли и ориентацията по тях научих по-късно. Горе-долу по време на първия менструален цикъл, разбира се и това че се синхронизира с лунните фази, а понякога и с другите момичета в един учебен клас или работно място. Не съм израсла сред природа, така че знаех някакви градски неща. Постепенно се насложиха и узнаванията за игрите на желания, свързани с луната, които човечеството обича да играе. Обикновено не ми се сбъдваха.
Разбира се, някоя каза, че неправилно го правя. Правих го и правилно, и грешно, но тази работа с желанията малко ме напрягаше. Не знаех как да поема отговорност за коренната промяна необходима за моите детски желания.
Като това например: аз да прекарвам лятото си в Швейцария и да ям шоколади, а не съседското приятелче, което беше родено там и гостуваше в родината на майка му през лятото. Веднъж си пожелах дънкова пола от Кореком, точно като тази на всичките ми съученички.
Вместо това някаква леля ми донесе дънкова пола от Виена, дълга до под колената. И купените на черно долари от нашите отидоха за зимни гуми на колата, вместо за моята къса дънкова пола като на съученичките. Тогава си казах, че тая Луна сбъдва желания както тя си иска, а не както аз искам и повече не й изпратих нито едно. Мразех тази дълга, скучна, лелкинска дълга дънкова пола. Майка ми не позволи да я отрежа и да я съсипя. Че и да обидя чужбинската й приятелка, която с такова желание ми я е купила. Малко й бях ядосана на тая луна и дърпах пердетата да не я виждам, когато се напълни и облещи в прозореца. После забравих.
Говорим си за...
Слънчевият часовник не ми е създавал такива проблеми. Вече съм изгубила тренинг да се ориентирам за часа по сянката си, но обикновено знам кога е 12 на обяд. Нямам представа защо. И буквално, и метафорично ми харесват онези моменти, в които светлината поглъща сянката и я превръща в малко, почти неразличимо петънце. Мога да определя и кога е 9.36 и 16.16 без да поглеждам часовника. Не по слънцето, а интиуитивно. Знам го, защото неволно поглеждам часовника точно тогава.
Обичам да не знам колко е часа през нощта. Да губя този ориентир и да потъна в безвремието на изкуствената светлина отвътре и тъмата вън. Никога не мога да запомня към колко часа сърпът на луната се появява на източния прозорец и в колко наднича през западния.
Не гледам и часовника. Освен когато го поглеждам неволно в 22.22 и 00.00. Но все по-често си мисля, че цивилизацията ни е загрубяла от изгубената връзка с тези най-естествени, първични сетива за цикличността на времето. И за цикличната ни необходимост от моменти на безвремие.
Струва ми се, че в загадката на Сфинкса има пропуск. Естественият цикъл не е изгрев, пладне, залез; раждане, живот, смърт и хайде пак, а събуждане за живот, апогей на живота, прибиране на плодовете от делата, безвремие. Периодите, в които губим усет за времето, цикличността, житейските си цели, отговорности, дела..., за да възстановим психичните си сили, е изпуснат от уравнението. Без него, то е нерешимо.
Може би затова няма известни древни артефакти, известни като лунни часовници. Календари има, но то е друго. Когато хората не са били корпоративно и административно обременени преди епохите, когато е било неизбежно почасовото структуриране на обществото в различни дейности, хората са си знаели кога е пладне по слънцето и по глада в стомаха. А на тази „гладна планета“ най-надеждният часовник си остават часовете, в които огладняваме. Но това е друга тема.
Скрие ли се слънцето, е настъпвало безвремие. Сън, почивка, забрава. Всичко това го разказвам, защото имам наблюдения, че такива периоди – на забрава – се появяват не само в краткия ни цикъл – ден/нощ, и големия – раждане/смърт, а има и такива междинни отрязъци. С различна продължителност са. Както и живота. Но факт е, докато сме си още живи, има такива периоди – на безвремие. Или поне нужда от безвремие. И точно по този параграф най-често сме здраво прецакани от утвърдените социални системи на години за образование, следване, работа, трудов стаж, пенсионна възраст и прочее, и прочее.
Във всеки житейски път, настъпва момент, в който цялото ти същество крещи и настоява за своето право на период „безвремие“. Да си го позволиш, вече е някакъв лукс за малцина избрани. На които обикновено другите гледат с лошо око и се чудят и маят: ама той/тя защо нищо не прави след като има възможност и нищо не му липсва. Не будете тези хора, те изживяват много специален момент – този на забрава.
Нещо повече – направете всичко възможно да се осигурите за периодите, в които този нуждата от безвремие започне да напира отвътре. Без значение дали сте на 24, 35, 43 или 52. По-добре е да го приемете доброволно и естествено, като събуждането в дни, в които не бързате за никъде, отколкото да ви принуди някоя болест, уволнение или друга неприятна изненада. Колко време ще прекарате в този период никога не е ясно. Колкото, толкова. Няма лунни часовници. Това е периодът, в който душата ни взима в ръце, храни ни и отглежда. Затова, не се страхувайте какво ще стане, ако ви изглежда, че сте загубили сигурността на часовете в офиса или падежа на заплатата. Отпуснете се и се доверете на най-големия си съюзник – вашата истинска същност, която не познава понятието „време“. Когато се появи сянката, онази от слънцето и ви загложди глад за приключения и действия, ще се събудите за нов живот. Пречистени, узрели, готови за новия ден в познатото, но регенерирано от безвремието тяло.
Апропо, часът, в който написах последния ред е точно 23:23.
Още:
-
Новите дрехи и старите убеждения
-
Да обичам или да бъда обичана...
-
Да бъдеш специален!
-
Кой е твоят вътрешен режисьор...
-
Душевните "бактерии" - приятелите, без които не можем (или истината за комлексите, които знаем, че имаме и все пак смехотворно прикриваме)
-
Шокът от добрите промени