Честит двайсет и четвърти май на всички, които осъзнават колко важна е писмеността за опазването ни като нация. Езикът – това оръжие с неподозирани възможности, което често приемаме като даденост и не внимаваме как използваме. Дали обаче познаваме всъщност силата на думите? Наясно ли сме как съвсем буквално една дума може да ни разсмее, а друга да ни разплаче. Една да ни погали, друга – да ни нарани. Обективно погледнато – цялата ни съдба зависи пряко от това, което изговаряме. Как използваме своя речников запас, как го подчиняваме на характера си, на вижданията си за света. И като стана дума за света – бих запитал – какво би бил той без книгите? Без миризмата на мастило, попило в хартия. Без жадните ни погледи, вперени в редовете...
От около десет години се занимавам професионално с писане и навярно цял живот ще се удивлявам какво необятно поле е полето на словото. То е едно истинско спасение. То бе щастливото избавление във времената на социалната изолация, то ще бъде наша опора тепърва. Стига да имаме сетивата да потъваме в него. Стига да можем да прозираме смисъла зад всяка една дума и да умеем да правим разлика между ежедневния си, за жалост все по-дигитален живот и безкрайната вселена на литературата. Тя е може би последното веществено доказателство за това, че не всичко идва от компютъра.
В деня на славянската писменост искам да кажа следното: няма нищо по-важно от грамотността и обичта към онова, което храни душите ни. Книгите. Ако я нямаше писмеността, нямаше да ги има и тях. Затова продължавам да твърдя, че днешният празник е най-българският измежду българските празници. И най-същественият за отбелязване. Така е било в миналото. Така е сега в настоящето. Така ще бъде и в бъдещето. Днешните деца трябва да знаят кои са били братята Кирил и Методий и защо е значимо тяхното дело. Трябва да знаят защо е редно да стават прави, докато слушат химна. Трябва да знаят колко е важно да бъдат образовани и сами да държат на това. Каквото и още да изговоря ще бъде излишно. Иска ми се да ви припомня откъс от едно прекрасно стихотворение от Стоян Михайловски, което пасва идеално на днешния ден. С него желая да завърша този текст. Ето го:
КИРИЛ И МЕТОДИЙ
„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви,
с книжовността, таз сила нова,
съдбините си ти поднови!Върви към мощната Просвета!
В световните борби върви,
от длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, дето знаньето живей!“
И тъй нататък. Нека ни е светло отвътре, за да не изглежда тъмно отвън. Дано...
Още от Росен Карамфилов:
- За новото настояще и необходимостта от смирение
- Някои сбогувания са по-трудни от други. Трети са невъзможни
- Тъпченето с храна ли ни доближава до възвишеното?
- Любов по време на коронавирус
- „Сексът започва, когато жената хване мъжа за ръката“
