Коледните празници настъпват! Давам си сметка колко различни са, предвид обстановката в страната и света, но си казвам и друго – човечеството е благословено. Има една такава приказка – всяко изпитание е проверка за нашите собствени граници. Преживяхме доста, затова сега е време да се насладим на прекрасната възможност да бъдем колкото може повече заедно.

Вероятно това е едно от нещата, които най-много са ни липсвали в последните месеци – усещането за сплотеност. Толкова сме копнели за една нормална прегръдка, че страхът от коронавируса остава на заден план.

Човешката топлина, която грее в сърцата. Тя ни е топлила и преди, тя ще ни топли и завинаги. Човешката топлина – в случая синоним на обич. На искра в очите. Ако ще тия очи преди малко да са плакали.

Не! Иде ми да задраскам последното изречение! Никакъв плач, мили мои! Освен ако не е от щастие! Аз повече от всичко жадувам да сме щастливи. Да сме спокойни. Да нямаме повод да се боим. Да можем да седнем на масата с роднините си, да им се зарадваме. Истински – от дъното на душите си. Особено на възрастните – нашите баби и дядовци, които се сблъскаха с това тежко изпитание. Те са героите. Героите, които нашата отговорност бе длъжна да опази. Не ми се ще дори да си представям през какво са преминали. Психически.

Снимка: iStock

Тревогата от болестта често се оказва по-страшна от самата болест. Не казвам, че болестта не е страшна. Напротив! Повели сме битка, която трябва да доведем до край. И да се молим. Независимо дали вярваме в Бог или в силата на мисълта. Мощта на тия два фактора е еднакво голяма, стига поне един от тях да ни касае. Лично аз не държа да ми подаряват подаръци. Искам близките ми да са до мен възможно най-дълго. И макар да съм твърде стар, за да вярвам в дядо Коледа, бих му написал следното писмо:

Скъпи Дядо Коледа,

Отдавна съм пораснал и разумът ми подсказва, че може би не съществуваш. Нека моите думи не прозвучат като обида, аз просто още от малък съм реалист с леки елементи на песимизъм, та още в детството ми тая работа с влизането през комина ми се стори бая съмнителна!

Както и да е – искам да ти кажа нещо. Ти може и да не си реален, но толкова много деца вярват в тебе, че със сигурност си се превърнал в енергия! Енергията на колективната детска надежда! Колко прекрасно звучи!

Затова – вместо да се товариш с печки, сешоари, смартфони, плазмени телевизори и куп други вещи, които едва ще се съберат в торбата ти, послушай ме и не слагай в нея нищо, освен невидимата детска надежда. Нея трябва да ни подариш. На всеки един от нас. Надеждата за онова, което предстои. И моля те, нека никой не страда повече. Нека никой повече не боледува и не умира. Направи каквото зависи от тебе да бъдем живи и здрави! Благодаря ти!

Твой:
Росен Карамфилов

Снимка: Thinkstock

Прочетете още от Росен Карамфилов:

• Отворено писмо до Димо от P.I.F.
• “Queen’s Gambit” – култов сериал за шахмата като опиянение
• „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...”
• От сърце за хората с увреждания
• За втория локдаун и куража, който ни е нужен
• „Пепел върху слънцето“ – един филм за пределите на човека