Илиaна Смилянова
Когато отвън се смрачава, отвътре започва да просветлява. Така е и сега – притиснати по много и различни начини сме “принудени” (по-скоро повикани) да увеличаваме светлото и отвътре, и отвън. И у себе си, и у другите.
А първата стъпка към светлината е да я открием в това, което се случва тук и сега. Да открием дара, понякога трудно видим зад проблема, освобождаването, скрито зад болката, възможността, скрита зад разочарованието, обновяването, предшествано от загубата. Нека да потърсим съкровища, скрити в тъмните места на 2020-та – годината, която е призована да разшири и оздрави представата ни и за нас, и за света, в който живеем.
Най-истински сме, когато сме под натиск – тогава нямаме и сили, и желание да се преструваме. През тези месеци паднаха и продължават да падат маски, зад които прозират истинските ни лица. А това е скъпоценен дар – защото истината и ни освобождава, и ни лекува.
Ограничени от обстоятелствата, възпрепятствани да пътуваме навън, сме подтикнати да пускаме корени там, където сме. И да пътуваме навътре. А там, както от деца знаем от приказките и митовете, ни очакват изпитания, не по-малки от онези във външния свят. Но и безценни съкровища, които само ние можем да открием, да извадим на светло и да споделим.
Лишени, волно или неволно, от рутината и инерцията, извадени от обичайните ни ежедневни коловози, сме изправени пред необходимостта да търсим и да откриваме нови възможности. Подтикнати сме да рискуваме – а новото и рискът изискват повече усилия, но и ни се отблагодаряват с приток на многократно увеличена енергия.
Макар и уединени, отдалечени едни от други, сме свързани непрестанно в общ информационен поток. Залети от съобщения за проблеми, болести и смърт, проглеждаме за живота. И си припомняме, че той не е даденост, а скъпоценен дар. И че днешният ден, също като любим човек и занимание, иска да му се отдадем напълно.
Ограничени да общуваме физически в тесен кръг, сме провокирани да останем насаме със себе си, но и да преоткрием най-близките си – с предизвикателство за истинско, а не формално общуване.
Обзети от страхове, ги опознаваме и изучаваме. Имаме възможността да разграничим нужните от ненужните, истинските от мнимите, вчерашните от днешните, своите от чуждите. И едните да уважим, а с другите да се разделим. За да дойдем на себе си и да възвърнем силата си.
Притиснати от обстоятелствата, сме принудени да си припомним как сами да се грижим за себе си, за своето мисловно, емоционално, психическо и физическо здраве и благосъстояние. А после да протегнем ръка за помощ на близките ни, които са в нужда. Припомняме си, преди да обвиним нещо или някого, да потърсим какво зависи от нас и да сторим нужното. За да се разделим с позицията на жертва и да поемем отговорност за онова, което се случва – и на нас, и на света. И да направим своите нови избори.
Защото, както казва Джоузеф Кембъл, „крайната цел на духовното търсене не бива да бъде нито освобождение, нито личен екстаз, а придобиването на мъдрост и сила, за да служиш на другите“.
