Всеки има някъде из къщата си я кутия от бонбони, я от обувки, я просто найлонов плик, където са нахвърляни или грижливо подредени стари снимки и стари съкровища.
Стари, стари, колко да са стари? Колкото памет имаш. Завещана и твоя си. И колко държиш на нея. Аз май не съм от най-държащите, защото се оказа, че имам на няколко места в различни кутийки и пликчета, забравени къде съм ги прибрала, снимкови доказателства.
И току изскочат.
Така последната ми находка се оказа кутия от много луксозни шоколадови бонбони с формата на сърце, с капак, облепен с плюш и атлазена панделка в средата. Тъмночервени като „С тъмночервена роза ти ме закичи и си отиде…”
Помнех кутията, разбира се, много стара и много чужбинска, та естествено я отворих. Нищо не си беше отишло. Дори изсъхналата кремава роза най-отгоре. Беше я откъснал, истинската дума е откраднал, от съседния двор, два часа преди това бях минала покрай нея и тя прикова погледа ми с необикновения си цвят и размера си.
Даде ми я и каза, че за пръв път в живота си искаш извинение. Защото за пръв път си разбрал, че си направил грешка, мислейки си, дето можеш да живееш без мен. Ама аз съм била романтичка, ти да видиш, щом я съм пазила толкова време! Лекичко я преместих на масата до себе си и под нея лежеше оригами на птица. Направи я една вечер в Клуба, докато ми разказваше нещо, а пръстите ти свиваха станиола от празната цигарена кутия.
Помня какво разказваше, разбира се, ама няма да го правя обществено достояние. Като свърши, взе ръката ми и сложи птицата в шепата ми. Като в гнездо. Лекичко я пооправих и тя, разтворила криле, кацна до розата.
Не направих асоциация с „Птиците умират сами”. Продължих да опипвам и да обръщам. Сметка от ресторант, на гърба на която е записан телефонен номер. Не, не твоя, него го знам наизуст. На Гаврил от Сливен.
Бяхме отишли там просто защото ни се пътуваше през Котленския проход и никой в този град не ни познаваше. Оказа се, че и там ни познаха, Гаврил беше твой далечен роднина, с когото не се бяхте виждали от гимназията, та отде да знае човек, че се е оженил за сливналийка.
Така и не му се обадихме никога, въпреки че му обещахме. Няколко листа, откъснати от бележник, на единия от които Иван Андонов ми е написал „На Маргарита – да осъществи мечтите си и да бъде щастлива в любовта!” Първото ми интервю като ученичка беше с него, покани ме у тях на „Раковска”, предложи ми цигара и аз си пафках, докато разговаряхме.
Запазила съм това пожелание, за да хербаризирам между сгънатия лист най-обикновено великденче. Боже, ти ми го откъсна, докато се разхождахме по Царевец в едно ранно утро след една любовна нощ и се държахме за ръце като ученици. Тогавашни, сегашните много-много не се държат за ръка. Пощенска картичка, каквито отдавна няма, с изглед от морето и косо написаните на гърба й твои думи: „Оказа се, че това не е Рио, а Бургас. Слънце, но ми е тъжно.” Когато те изпращах на автогарата, валеше като из ведро…
Билети за концерт в зала „България”, на който не отидохме, защото изобщо не искахме да ставаме и да се обличаме. Беше ги оставил подпъхнал зад огледалото в антрето до вратовръзката си, за да не ги забравим. Защо съм ги прибрала, да ме пита човек. Както и тази програма от „Полет над кукувиче гнездо” в „Сълзата”. А, да, след спектакъла ти спря едно такси пред театъра, качихме се на Витоша и си взехме стая в хотел „Морени”, на другия ден отидохме пеша до „Щастливеца” и останахме там още два дни. (Тези места съществуват ли още?!) Снимки...
От градския фотограф в Плевен, май Крум се казваше, който обикаляше града и търсеше клиенти, снимал ни е в „Бели ружи”, култово сборище на местната бохема. От плажа на „Златните”, щракнал си ме, както си обличам роклята и се боря с нея. На тази сме в „Амбасадор”, където обикновено вечеряхме, а ти поръчваше валсове на оркестъра. Тук сме на летището, тогава помоли стюардесата да ни снима пред самолета (ох, жените никога нищо не ти отказваха!), сложил си си моята сламена шапка, която вятърът издуха от главата ти, та едва я догони, без да се намесят органите на реда. Празен пакет от твоя „Кемъл”, запазил мириса на тютюна. Тапа от шампанско, Господи, пихме го една късна вечер на стълбищната площадка между втория и третия етаж, седнали на стъпалата, направо от бутилката, това ако не е пълна простотия, здраве му кажи!
Още снимки, на които гледам нагло в обектива или влюбено в теб. Прегърнати. Извън света и времето. Усмихнати не насила, а защото не можем да си съберем усмивките. Щастливи. Обсебени. Ние. По-точно аз с всеки един от вас. Тези, които така неистово съм обичала. „Обичахме се толкова много”.
Старите ленти, които не знаеш кога ще изскочат от някоя забравена кутия като отвориш капака й, ще се включат сами и филмът ще се завърти пред очите ти. Усмихвай се, усмихвай се! Сълзите, дори когато са от щастие, съсипват старите ленти.
А нали върху тях е записан живота ти. Аз си прибрах обратно това, което бях извадила, в кутията. Някой ден, ако не забравя къде съм я сложила, ще я отворя пак и ще продължа да ровя в нея. Тези кутии винаги се появяват от скривалищата си.
- Мъжът на тъпачката
- Мъж искам, сега го искам!
- А на следващия ден срещнах Иван…
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Любовта побеждава всичко? Дръжки!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Байпаси за любовни инфаркти не са открити!
