Мъж не се взима, уважаеми дами и господа.
Това не е забравено списание в градския транспорт, търкулнал се портокал от мрежата с покупки, оставен до боклукчийските кофи плик с дрехи, които вече не са ти по мярка или саксия с фикус, изнесена на стълбищната площадка. Списанието можеш да си прибереш, да го прелистиш, дори да го прочетеш, ама няма да си го сложиш в рамка на стената, я.
Портокалът – берекет версин, кой ще се връща, при положение, че забележи липсата му, да го търси, яж го и да ти е сладко. Пликът с дрехите, ако и да са маркови и чисто нови, явно са вече абсолютно ненужни, взимай и щом ти стават, носи със здраве. Фикусът явно е непотребен, невписващ се в домашния уют, затова и с радост ще се остави да бъде прибран и обгрижван от нови стопани. Тоест ти взимаш изгубени или предоставени на вниманието ти вещи.
Мъжът не е вещ. Поне моят.
Той си е отделна личност, на която аз не съм притежател. Аз съм си неговото момиче, защото ме е избрал. И той си е моят човек, защото съм си го избрала. От тук нататък – няма взимане-даване.
Никога не ме е било страх, че някоя ще ми го вземе този мой мъж. Нали първо той трябва да й се даде?
Не изключвам възможността да го причакаш с пет яки мацки, да му метнеш роклята си на главата и да го отмъкнете я в някоя квартална кръчма, я в някоя хотелска стая, където да го употребиш по предназначение и да го направиш твой за една нощ или за 1001 нощи. Мооооже. Дори това, както виждаш, не изключвам съвсем. После той пак ще се върне. При мен. Този мъж е мой и няма как ти да промениш това.
Аз не съм го вързала за полата си. Той е свободен да ходи, където и с когото си поиска. Ако реши – с тебе. Или с някоя от приятелките ти. Или и с шестте накуп. Може го, прави го. Мислиш ли, че с това престава автоматично да е мой? Значи не познаваш мъжете. Истинските мъже, не съществата с мъжки полови белези.
Оооо, и не ми излизай с номерата, че не ме обича, защото ти е обърнал внимание по всички мъжки начини, влизащи в това понятие. Ако ти го обърне, отвъд нормалното поднасяне на огънче към цигарата ти, доливане на чашата с вино, изпращане до квартирата ти с галантно платеното от него такси. Че той нямаше да е моят мъж, ако не се държи точно така. Смяташ, че вече е поне наполовина твой, защото е възпитан да бъде кавалер, а не криворазбран местен мачо? Боже, на какви сульовци си попадала бре, жено?! С какви пульовци си общувала бре, девойко?!
От какви мухльовци си очаквала споделеност на хляб и постеля бре, малката?! Извинявай, ама дано да имаш отговори и те да са отрицателни. За да не съм нито голословна, нито декларативна, ще ти го обясня с думи прости.
Винаги съм знаела, че моят мъж може да срещне много по-красива от мен жена, много по-умна, много по-добре поставена в обществото, много по-богата, по, по, по…
Пълно е с такива, щото ни съм първа хубавица, ни вечно млада, не заемам постове и управленски лостове, богатството ми е в главата и в средствата, които цял живот съм печелела с честен труд, а наследство нямам откъде да получа, ни един чичо в Америка, ни една реститутка в рода ми, изобщо съм си най-средностатистическа, погледнато откъм тази страна.
Но – погледнато от другата, никога и никъде няма да срещне втора аз.
Да се тръшкам, че някоя ще ми го вземе? Да не съм луда! Този мъж е мой, с него си знаем и зъбите, и мечтите, и делниците, и празниците, и комедиите, и трагедиите, и доброто, и злото, и радостите, и скърбите, и здравето, и болестите, и как беше още – докато…
Е, да, Оная с косата, пред нея не преда, тя може. Когато. А дотогава ще го изпращам и ще го посрещам.
Нали ти казах, че където и да ходи по мъжките си дела, при мен се връща. При мен ще продължава да се връща.
Защото мъжете обичат свободата си, а аз съм неговата свобода. И по тази причина ще ми го вземеш, ама другия път! По-вероятно е да ти купят куче.
