Шокът от добрите промени

Първата кола със серво волан в живота ми беше истински ужас. Качих се на нея в началото на 90-те, когато нямаше по-добра от мен на Жигула. От центъра на София до Бояна щях да направя няколко катастрофи – лекотата на волана няколко пъти ме качи на тротоарите с подскок. Определено бях заякнала в ръцете от тежкия волан на жигулката.

Докато изпреварвах на „България“, се носех като пиян пумпал от единия до другия край на лентите. Нямах никакъв усет за скоростта и направих най-малоумния завой с 80 там, където сега е ресторант „Чепишев“. Свърших още куп феноменални глупости и слязох от колата с най-разтрепераните крака на света. Трябваше ми време, за да осъзная, че няма никакво значение колко добър си в нещо, ако не можеш да се адаптираш бързо към внезапно връхлетелите промени и автомобили. Не смеех да карам тази кола повече. Създаде ми травма. Ползвах тогавашния си приятел като шофьор, който за разлика от мен, се адаптира към возилото за около двеста метра.

Вкусно
Бърз ябълков щрудел

Ах, че вкусно!

Скоро след това дойде периодът на първата голяма емигрантска вълна. Приятелят ми прекоси океана, аз се разходих по-наблизо, за месец – два. Повече като българското гостенче, отколкото като емигрант и в крайна сметка избрах ентусиазма на пионера, захванал се с прохождащи демократични медии и издателства у нас.

Присетих се за тази история с адаптацията от тежкия волан на жигулката към лекото като перце серво и ужасът, който изживях покрай обичайните летни срещи с „чужденците“ – приятелите, които заминаха с първата, втората, третата и n-тата емигрантска вълна и извършиха процеса на адаптация. Докато си разказваме стари истории, изплува и тази със серво волана. И приятелката ми, „чужденката“, сподели своята гледна точка за адаптацията към шока от хубавите промени.

„Много бързо трябваше да науча, че нямаш никакви шансове да оцелееш и да наложиш себе си в конкурентна среда, ако ти се разтреперват мартинките от всичко, което по една или друга причина не знаеш как функционира и къде му е лентичката за отваряне на опаковката. Докато свикна, че има лесен начин, режех пластмасовите опаковки с ножица. Но постепенно свикнах до такава степен, че търсех лентичка за отваряне и по черупките на яйцата. Човек като научи хитрините, веднага го обзема пристъп да преиграва с тях, знаеш как е. Но за адаптацията - научих се да давам от три минути до максимум една безсънна нощ за диагностика на страховете и комплексите си. И да преценявам – те вършат ли ми работа или да се връщам при мама и татко и да продължа да се „търся“, да страдам артистично на воля, да изживявам илюзорно величие от факта, че съм си останала неразбрана“.

В интимните връзки също претърпяла катарзис, подобен на този да смениш внезапно тежък волан на автомобила със серво. Разбиранията й за партньорство и секс се оказали допотопни, нищо че тук беше сред „отворените“ мацки: „Пичовете, с които излизах там, дълго ме взимаха за „не-е-истина каква комплексарка“. Защото си падах по най-сексапилните. Идеше ми да им крещя, комплексарски: „Аз ли, бе, дето в България ги въртях по трима наведнъж и нямаше купон без мен. Аз? Комплексарка? Аз, тази с първите яркочервени кларкове и чорапо до над коляното, консервативна? Имате грешка“. Не, нямаха грешка. Аз имах грешка. Нямах идея как се е развил светът и се чувствах като грозното патенце. Нито имах пари, нито желание да ходя по психоаналитици. Нямах възможност първо да се ограмотя – с изключение на един-два случая, в които откраднах женско списание от павилион, привлечена от заглавия: „Как да победим страховете си“ или „Изпитани рецепти за втори шанс“. Но трябваше да действам направо – сега или никога“.

По време на първите две-три години, атакувана от разнообразни пристъпи на носталгия в трудните моменти, свързани с оцеляването, успяла да разбере, че онова, което си е мислела, че прави много добре, е само някаква нейна илюзия. Разбрала също, че да си готина мацка въобще не е достатъчно: „Ако знаеш колко феноменално готини мацки подпираха 18-та плочка в квартала на свободната любов...“. Дори изпаднала в тежка депресия по едно време. Разболяла се от нещо, затворила се в тясната квартира, почти не се хранела, изгубила представа кога е ден, кога – нощ, имала моменти, в които искала да не е жива. Разбрала, че е прекарала в това състояние 21 дни, когато майка й най-накрая я открила. За разлика от нея, майка й брояла дните, в които не я е чувала. Взела жената пари на заем за скъпите по онова време самолетни билети, отишла да я търси. Това я отрезвило. Казала на майка си: „Не, няма да се връщам, тук съм свободна“.

Депресията си отишла, и тя не знае как. Просто се случило, докато изговаряла думите, че е свободна. Усетила, че е преминала през нещо много важно, което много по-късно ще бъде наречено в популярната психология „тъмната нощ на душата“. Тя не била наясно с тези термини тогава. А и сега не беше, аз й го казах, тя само го разпозна: „Да, това е. Всичките ми страхове, комплекси, срам, чувство за вина, усещането, че съм жертва, чувство за безмислие се промъкваха насън и наяве и ми шептяха „за нищо не ставаш, момиче“. За първи път обаче, го изговорих пред майка ми: „Точно така. Свободна съм дори „за нищо да не ставам“. И когато го усетих, всички тези демони изчезнаха. Нямаше ги. Край. Логиката ми беше такава – след като няма никакво значение какво мога и за какво ставам, следователно мога да изпробвам всичко на света, което ми харесва“.

Така открила, че когато заявиш себе си като любопитен и жаден да научи, а не като нафукан професионалист или като жена, която е наясно с мъжете, хората изведнъж се изпълват с желание да ти помогнат и всичко да ти обяснят. Мъжете стават по-внимателни и подкрепящи, готови да обяснят те как разбират нещата за вашите взаимоотношения. В обратния случай, и на работа, и в интимния живот, често се изпълват с желание да те прецакат, да ти докажат, че не си толкова печена, за колкото се мислиш.

„Тогава бях и гладна, и лишена, но въпреки това, докато седях в някой декориран като в детска книжка парк и гледах патиците, го чувствах – свободна съм и това е пътят. Друг не ми допадаше. И депресията, и чувството за свобода, дойдоха от едно и също място – от осъзнаването, че трябва да се самоменажирам в един свят, на който съвсем откровено не му пука за мен. И в който сега се чувствам много добре, независимо на кого му пука за мен.“

Независимо, че сме минали по различни пътеки, хубавата новина е, че сме открили едни и същи резултати. Но ще се върна към началото на текста. С почти всичко е така. Когато позитивната промяна първо се прояви в живота ти, има еуфория, вълнение, радост, усещане, че ти се полага по право. Отива ти. След това настъпва периода, в който се чувстваш като Тантал. Всичко е възможно, до теб е, на една ръка разстояние, но протегнеш ли се, то се дръпва. Откриваш, че не можеш да го живееш, да го менажираш, мечтата ти е тук, но ти не знаеш какво да я правиш. Тогава обикновено настъпва и „тъмната нощ на душата” – откриването на пречките и убежденията, на страховете и комплексите, които буквално ти пречат да живееш в мечтата си. И няма преминаване, без да ги видиш, признаеш, приемеш. И да поемеш 100% лична отговорност за тях. Едва тогава можеш да започнеш да се самоменажираш. Да заживееш с даровете, които принципно ти се полагат по право, след като сами са дошли при теб.