Не е клише, всеки си има любим месец. Този, в който си се родил. Този, в който си се оженил. Този, в който ти се е случило нещо, белязало живота ти. Винаги харесваме едно годишно време повече от другите, на едни им е прекалено студено и безслънчево през зимата, други умират от жега през лятото, пролетта просто те докарва до вътрешен възторг с разцъфналите дръвчета и наболите тревички, есента е щедра и меланхолична, абе – вкусове и нагласи.
Аз обичам всички сезони, защото всякакви хубави неща са ме сполитали по всяко време. Както и всякакви недотам хубави. Срещи, раздели, хора и улици, раждане и смърт, при хората всичко е като в природата – кръговрат. Тъкмо си мислиш, че тая киша никога няма да я извървиш и току пекне онова ми ти слънце, та чак те болят очите от светлината, тъкмо прахолякът на сушата полепне по теб като втора жареща кожа и току рукнат едни ми ти тихи и кротки целонеделни дъждове, та чак пръстите ти гъбичясат, докато държиш чадъра над главата си, казах ви – всичко е едновременно и добро, и недобро.
За климатолог е трябвало да се изуча, та да отбирам от изобари и изоети, ама те всъщност не са подвластни човеку, той само ги регистрира. Та – климатите са нещо, което просто го има и то не зависи от теб. Както и дванайсетте месеца са си влезли в настоящите действащи календари подредени тъй, че да не можеш да ги бутнеш, нищо че август в песните е септември, а в поезията септември ще бъде май. Щем – не щем, нали виждате, че до септември се опира най-често.
Никаква вина нямам, не са мои текстове, нито имам дял в историческите събития. Просто така се оказва, че любимият ми месец е септември. Може би защото обичах да ходя на училище. Може би защото е един почти незабележим преход от прелестния август към ох, най-после ще си облека новото рединготче и ще си обуя онези сладинки мекички ботички в червеникаво-кафяво.
И тази пищност на листата – от прозрачножълто, през бежово, горчичено, огнено, ръждиво, всички топли багри, които ти стоплят душата под хладеца на ранните утрини и все по-рано спускащите се вечери.
И още – сладкият мирис на печени чушки и печени кестени, на мъхави мушмули и восъчно дъхави дюли, онзи упойващ аромат на опадалата шума, покриваща лекичко корените на събличащите се срамежливо дървета, тънкия дим, стелещ се ниско над хоризонта, почти недоловим, но правещ погледа ти замъглен и мечтателен.
Септември е любов – узряла, пищна, разгулна, обещаваща, все още млада, но мъдра, която знае, че ѝ предстоят облаци и късчета яркосиньо небе, мъгли и тръпчив скреж, че трябва да устои на ветрове и снегове, да премине през тънкия лед на делниците, в които няма романтика и през романтиката на родопските одеяла и трепкащите пламъчета на свещите, отразяващи се в очите, които… Да, точно в тези очи. Единствените за теб. За които знаеш, че си заслужава да изходиш снежните улици пеша до другия край на града, за да паднеш в огнището им, където те пазят живите въглени само за теб.
Септември е обещание. Спазете го и си го сбъднете.
Още от Маргарита Петкова:
- Позволи ми да те обичам
- Да кажеш, че си щастлив е равносилно да признаеш за срамна болест
- Целувай ме много!
- Хайде да избягаме, където никой няма да ни види и да ни завиди...
- Имало едно време... мъже
- Ще ми вземеш мъжа, ама другия път!
- "Докато смъртта ни раздели"
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
