„Сексът започва, когато жената хване мъжа за ръката“
Тия умни думи не са мои, на Зигмунд Фройд са. Той доста повече ги е разбирал нещата от мен, спор няма. Харесва ми обаче смисълът, вложен в тях. Жената – за кой ли път посочена като инициатор на сътворението. Защото сексът, освен всеобща и всецяла наслада, е и път, по който през целия си живот вървим. С един или друг партньор, в търсене на синхрон и хармония.
Понякога се получава. Друг път е пълна трагедия. Едно е напълно сигурно – тялото никога не лъже.
Топлината му не може да сгреши. Студенината му от своя страна е сигурен знак, че нещо не е наред. Човекът срещу вас може да ви каже буквално всичко, да ви обещае небосвода, вкупом със звездите, може да използва какви ли не думи – все едно е, ако го няма изначалният пламък.
Тук не говоря само за самия акт. Говоря за искрата в очите. Говоря за тихата възбуда в жестовете. Много двойки се опитват да се напаснат и правят какви ли не компромиси със себе си, само и само да се уверят едва ли не на инат, че това е техният партньор. Така минават години. Губи се ценно време. Спойката или я има, или не. Ако щете ми се сърдете.
Големият пожар между двама пламва в душите. Телата са проводниците, които първи ни подсказват, че нещо се е случило. Там вътре, където токът е спрял и дълго време сме били сами и не сме допускали никого.
Навярно това е смисълът на хващането за ръка, за което говори Фройд. То е далеч по-интимно от всеки физически допир.
Всеки допир отминава, въпросът е какво остава след него. Има ли изобщо някакъв спомен от разговорите между нашите сенки в тъмнината? Какво си казват те, докато ние правим любов? Всъщност – любов ли правим, или секс? Преминали ли сме оная тънка червена линия, която ги разграничава? Кога се е случило? Помним ли?
Сред море от лица търсим онова лице, което, дори и да искаме, не бихме могли да забравим. Ръка хваща ръка. Ръка пуска ръка. Момче гони рейс. Момиче изпуска влак. Това е любовта и тя идва. Тъй както и си отива, когато престанем да я поливаме. Любовта е именно това – червена роза в градина от бели рози. Любовта – със своето неизбежно начало. Краят е наша работа. На всеки един от нас.
Искате приказката никога да не свършва? Ето ви един съвет – след последната страница напишете още една глава. И така…
