Сбъднахме мечтите си. А себе си?

19.06.2019 16:00

Наскоро поставиха кошчета за екологично събиране на боклук и на моята улица. Усмихнах се, когато ги видях, защото си спомних за първата си среща с концепцията за разделното събиране на боклука през 1989-та година във Виена. Не се усмихнах на факта, че вече не трябва да ходя 300 метра повече до единственото място, където ги имаше преди, а на собствения си вътрешен мечтател от преди 30 години. Не беше някаква голяма мечта, а чисто и спонтанно желание. Казах си: „Искам и в България да е така“. Забавното беше, че когато се завърнах, бяха сменили старите мръсни каменни кошчета на Витошка с едни нови, метални, все още приятни на вид. И се зарадвах: „Ех, че хубаво, скоро и ние ще събираме разделно“.

Още от Авторите

Този текст обаче не е за боклука, поне не външния. А за сбъдването на мечтите преди масовото съзнание да е готово за това. Впрочем, отново във Виена, се сприятелих и с един гей. Много красив. Не знам дали защото тогава бях с прическата на ранната Шиниъд О’Конър, а той с прекрасна дълга коса, но станахме приятели на втората минута от запознанството ни и през следващите две седмици той беше моят верен гид из потайностите на квартала, наречен „Бермудски триъгълник“. Тогава си казах: „Ех, колко хубаво би било въпросът „Могат ли жените и мъжете да бъдат само приятели“ да не слага сянка в чистотата на приятелствата между нас“. И това пожелаване го броя за сбъднато. Независимо, че половинките на моите хетеро- или хомо-сексуални приятели никога не мислеха така. Това, че за мен приятелството е „надполово“ в моето светоусещане и поведение, не е нещо, което се споделя масово.

Този текст обаче не е и за превъзмогване на концепциите за мъжете и жените, нито за за хората със сексуалност, която не е в пряка връзка с пола им. Със същия успех би могъл да бъде за стъпването на Луната или за различни видове „знание“ което се лее из медийните и интернет пространства в някакъв първичен хаос.

Наскоро Тръмп каза нещо такова - стига с тази Луна, там вече бяхме, време е за Марс, който е част от Луната. Преразказвам. Точните му думи са в Twitter. Това негово изявление е една от най-брилянтните актуални метафори за дискомфорта, който повечето хора изпитват, когато видят мечтите си сбъднати, но в среда, която от пиедестала на арогантността си, те кара да занемееш от почуда, да се ядосаш и в един момент да теглиш една майна и да се оттеглиш от общество, което те кара да се чувстваш пълен идиот само защото имаш обща култура над средното ниво.

Напоследък ставаме свидетели на синдрома на Тръмп с Марс и Луната твърде често. Случва се дори в предаването „Стани богат“. Архитект не знае какво е обелиск, сценограф не се сеща кой е Сезан, Питагор е забранявал на учениците си да ядат боб около 1500 години преди той да е пренесен в Европа, а шекспировият театър „Глобус“ изведнъж се оказва в Стратфорт на Ейвън*.

Това не са забележки. На зрителят му е лесно да се сеща. Предаването има ефекта на явяването на изпит. Дори и най-добре подготвените студенти често забравят хиляди неща, които знаят и в момента, в който видят отговора, се плесват по челото „Да, бе“...

Акцентът тук не е върху това, което интелектуално сме научили и знаем, а в безмислието на създаване на мечти на база на информация, която идва отвън. Тя се забравя. И то най-вече в моментите, в които ни трябва. Дори водещият, който е актьор и няма начин да не знае, със сигурност после се е плеснал по челото – да, бе, „Глобус“ е в Лондон, а в родния град на Шекспир - Стратфорт на Ейвън е комплексът на Кралският Шекспиров театър, където днес пиесите му се играят в театър Swan. Предаването е чудесна илюстрация как колкото повече мислиш, толкова повече можеш да се оплетеш, да блокираш и да вземеш грешно решение.

По никакъв начин не е забележка, включително защото ако реша да се явя, със сигурност ще се оплета на някое елементарно нещо и после много ще ми се смеете. Колкото повече научавам, толкова повече забравям онова, което съм знаела преди. Колкото повече неща се сбъдват на колективно ниво и колкото повече ги мислим, толкова повече се объркват.

Някога мечтаех да имам и роботче като R2D2. Съвсем скоро и това ще е възможно. Много хора по света и у нас вече си имат Alexa. Но вече въобще не съм сигурна, че искам тази технократска мечта да се сбъдва. Над 15 години съществува едно движение, наречено „Трансхуманизъм“, което вече има 4 фракции, които спорят ожесточено по отношение на различните посоки на развитие при технологичното ни бъдеще. Дори по време на ежедневното скролване в интернет и социалните мрежи, виждаме още много колективни мечти, които са станали реалност. Сбъднали са се. Но с изкривяване. А този факт, малко по малко започва да ни кара да се чувстваме нелепо. Да се затваряме в себе си. Или поне в някакъв все по-ограничен кръг от хора. Да не сме сигурни какво искаме да правим и да имаме. Технологичното бъдеще може и вероятно ще направи тези изкривявания още по-големи и понякога дори непреодолими от човешка гледна точка.

Все по-категорично ми става ясно, че индивидуално и колективно, като човечество, мечтаехме за неща, които да ни се случат от вън. Те се случват, няма проблем, всички имаме силата да материализираме. Но все по-належащо е мечтите ни за това какви искаме да бъдем, да се насочат първо навътре – към това какъв е мечтаният човек, който искам да бъда.

Независимо от огромните инвестиции, които вече се отделят за боклука, който произвеждаме – и буквално, и метафорично, замърсяването няма да спре, ако първо не огледаме и не намерим начин да пречистим вътрешния си боклук. Всеки от нас го има. И аз, разбира се. Това са купища наши убеждения и вярвания, наслагвани като наносите на река, предадени чрез нашето ДНК, чрез средата, в която сме израснали и сме се развивали; емоции, които сме изживявали. Дори голяма част от интелектуалните знания, които имаме, всъщност са боклук.

И моят вътрешен мечтател вече се е пренасочил натам – към екологичното пречистване на този боклук. Осъзнах, че докато той е още там, на практика е опасно за самата мен да си пожелавам каквото и да било. Освен красивата рокля, която преди малко си поръчах.

*Питагор е забранявал на учениците си да ядат бакла, а не боб. Голям процент от средиземноморското население има генетична непоносимост към баклата и често са се натравяли с нея. Споделям го в случай, че ви е интересно да научите верния отговор. Няма отношение към мечтите. И скоро ще забравите този факт.

Още от Михаела Петрова: