Михаела Петрова
Много е просто. В живота ни остават онези хора, които отключват способността ни да обичаме.
Много е сложно, когато прехвърляме отговорността за това върху тях. Никой не ни учи какво е любов. Така се раждаме. Със знанието. С умението да я излъчваме. Затова всички се умиляват на бебета. Те все още не я изискват на съзнателно ниво, само я дават без да допускат, че е възможно да не я приемат обратно. Когато я получават от родителите си, я утвърждават и в живота си.
Когато започнем да ги учим, че трябва да я заслужат, постепенно затваряме естествения порив да я дават и получават безрезервно. Създаваме им нови навици – тези на социума, в който израстват. Вкарваме ги в училища, където научават, че онова, което правят, ще бъде оценено.
Порастваме и сами започваме да правим причинно-следствената връзка, че ще получим нещо в замяна за това, което бъде оценено. Дори това да е грижата и любовта ни. Много отдавна сме забравили, че тази игра е каръшка. По условие. Въпреки че и в нея има правила. Когато се спазват, получаваш бонбонче. Понякога – две. Друг път – нито едно. Но важното е, че на финала никой не печели. Трупат се разочарования. Човек се обърква. Завладява го несигурност. За утрешния ден, за връзката, на която държи, за бъдещето на децата си, за това дали ще справи. Генерално. С живота си.
Остава му единственият шанс да се опитва да контролира всичко това. Да контролира партньора, децата, колегите си. Всеки, който би се поддал. Но най-вече партньора и децата. А там, където не може нищо да контролира, се учи да се скътава. Да се снишава, да става невидим. Точно както в училище, когато не си искал да те изпитват. Но в същото време, да бъдеш „в час“ като присъствие. Да пазиш статуквото колкото може.
Последствията от всичко това са различни. Всеки реагира индивидуално. Според психиката, убежденията си. Нормално е да станеш бунтар. Има дори и интровертни бунтари. Понякога те дори са по-опасни, включително за себе си. Агресията, неподчинението, стремежа да се докажат, да заслужат с нещо внимание може да се обърне навътре с лоши последствия. За здравето, за взаимоотношенията, за професионалната кариера, за всичко.
Разбира се, отразяват се най-вече на интимните връзки, които създаваме. Мъж, израснал в среда на строги правила, на подчинение, на незачитане на творческите му заложби и култивирането им в нещо практично, е много лесна жертва на доминиращи жени. Обърква се, когато любовта е чиста и партньорска. Буквално не знае какво да я прави. Харесва му връзка, в която може да бъде държан изкъсо и да бъде култивиран така, че да блести. Фалшиво. Би могъл да стане и най-обикновен посредствен човек, зависим за всичко от средата, в която се е скътал. Възможно е да стане мъченик, чиято власт се простира до там, че да държи семейството си на ръба на мизерията, но да не допуска близките му да растат и да се развиват, за да не станат прекалено видими и да пострадат.
Говорим си за...
Такъв мъж би могъл да се фиксира в секса като единствено поле на своя триумф и бягство, би могъл да стане насилник, който търси своите жертви, които да контролира или да се пази от каквато и да било разкрепостеност, за да не допусне да бъде уязвим. И в двата случая, това не е партньорът, с когото една жена ще бъде щастлива. Освен ако не й харесва да бъде доминираща или мъченица на собствената си прецакана женственост.
Жена, израсла в контролираща среда също може да се развие като блудница, бунтар или като светица-мъченица. И в двата случая това се дължи на стремежа да разчупи статуквото или да избяга - да му се противопостави, тя да прецаква, а не да бъде прецаквана.
Обрисувах ситуацията в най-груби щрихи. Вариациите могат да бъдат най-разнообразни, но коренът е един – деформацията на изначалната ни същност да даваме и получаваме любов.
Общото правило при всички хора, които носят този белег, е че в момента, в който изпитат любов, автоматично я превръщат в страх. Най-чистата и безусловна любов към малките ни бебета много бързо се превръща в страх – да не се наранят, да не се разболеят, да не им се случи нещо лошо. Влюбваме се, летим на крилата на вдъхновението, което тази емоция поражда, и съвсем скоро започваме да се страхуваме. Да не останем отново сами, дали това е Човекът, дали ни обича, дали не изневерява, как се чувства с нас под завивките, ще можем ли да живеем заедно...
Понякога така забиваме в циклична повтаряемост, че настъпва безкрайна умора от този омагьосан кръг. Отказваме се. От връзките, от интимността, от всички красиви изживявания, които избухват в нас, когато усетим дори малък полъх от изначалната ни дарба за безусловна любов. Ако това се случи, се обръщаме към това, което наричаме Бог. Няма значение кой къде го търси – в религия или пък нови и най-нови езотерични практики, в медитация, в природата, в съзерцание, в общуване с ангели, с кучета, котки и хамстери. Известно време настъпва покой, появява се вътрешен мир, дори творческия потенциал подава крехки филизи върху тази благодатна почва. Усещането става много странно. Пълен си със сила и едновременно с това не ти достига сила. Не те е страх, но някак нямаш и желание да предприемеш действие. Да се заразиш със страст. Да влезеш в огъня. Това обръщане навътре е чудесно, когато изпълни целта си - да си спомниш, да го усетиш, изживееш – онзи потенциал на любовта, с който си дошъл на този свят. От там е силата. Но начинът да се прояви е винаги в партньорство с другите. Без значение в кои други. Любовта съществува и се превръща в действие само в обмен. Тя е напълно свободна енергия. Дава и приема без нищо да задържа, защото така се движи. Спреш ли я, за да си я консервираш в буркани, се деформира. В страх, контрол, манипулация. И си „чао“.
А това, че жените, преминали през тази центрофуга и възвърнали изначалната си сила да бъдат любов, съвсем не означава, че ще приемат партньорство само заради идеята или че ще приемат нещо по-малко от ответно качество на любовта. Или както написа една мъдра и осъзната жена, Мария Казакова: „Ахахаха, някои мъже ги четат новите духовни учения също като Дяволът Библията. Чули те, че любовта трябва да е безусловна и вече чакат една жена да ги приема со все пороци и нараняващо я тяхно поведение, без дума да каже или да изроптае.
Да, ще ви приемаме с пороците ви, момчета, и ще ви прощаваме, но само ако у вас се вижда желание за промяна и за израстване. В противен случай толерирането е като да ви подкрепяме в откъсването от собствените ви души и в прахосването на дара на живота ви – нещо, което е в пълно противоречие с мисията на Жената. И не, няма да мълчим, когато ни наранявате, защото даването на обратна връзка е най-правилното и честно нещо. Това е начин, по който да покажем любов към самите себе си – нещо, без което няма да можем да обичаме и вас…
Така че, любовта е безусловна. С това условие, че няма да жертваме себе си, самоуважението си, достойнството си, потребностите си и радостта си заради никого. It’s only fair.”
Само така играта е честна.
