Когато бях бременна за първи път, една датчанка (живея в Копенхаген) ми каза: “Първата бременност и първото дете са най-хубави, наслаждавай се.”
Тогава си мислех, че съм я разбрала, но чак сега - три години и половина по-късно, бременна за втори път, си давам сметка какво наистина значат думите на тази жена.
Първо, нека кажа, че и двете ми бременности са били желани, но втората - по-планирана от първата. Въпреки това сега ми е по-тежко, отколкото преди.
Може би са хормони, може би не, но чак с втората си бременност разбрах какво е то сутрешно гадене, тежест в корема, болки в кръста, всеобщо раздразнение, притеснение и т.н. Уж се предполага, че вече знам как протича бременността и следва да съм по-спокойна, но ето че не е точно така. Постоянно се чудя това и миналия път ли го чувствах, нормално ли е, както и се опитвам да върна лентата назад и да си спомня толкова ли ми е бил голям коремът в 5-тия месец?
От друга страна, с първата бременност трепетно си следях приложението на телефона, което отчиташе седмиците и изпращах на роднини и приятели скрийншоти с плода, на който бебето прилича в новата гестационна седмица. Сега поглеждам от време на време и си мисля: “Папая?! По-скоро малка диня...”
Разбира се, огромен ефект върху цялата втора бременност дава наличието на дете в къщата, което е в доста предизвикателния период на 3-тата си годишнина и скорошното започване на детска градина. Даже за мой “късмет” дъщеря ми мина от ясла в градина точно когато аз забременях и така първият ми триместър освен с невероятно денонощно гадене, лошо настроение, притеснение “ще се задържи ли бебето” мина и с цялата драматичност покрай адаптирането и новия режим на детската градина, тантрумите на почти ежедневна основа и тръшкането сутрин “ама аз не искам да ходя на градина” и сие. Приказка...
С тъга и навлажнени очи си мислех за времето, когато бях бременна за първи път и имах невероятната възможност да се занимавам само със себе си и личните си нужди.
Знам, че всичко това звучи като голямо оплакване, и съм наясно, че при много жени втората бременност протича по-лесно, по-приятно и така нататък. Но и знам какво изпитвам аз, с какво се боря (особено когато ковид пандемията направи невъзможно идването на роднини при нас за помощ) и не виждам никакъв смисъл да се самокритикувам заради спорадичното си мрънкане. Напротив - смятам, че е полезно за нас като човешки същества да не се напъваме зорлем да гледаме на света през розови очила и когато се чувстваме разочаровани, подтиснати или тъжни, да се самокритикуваме.
Понякога позитивизмът може да се изроди в доста токсично преживяване (прочетете повече тук), което подтиска нуждата да изживеем моментните си емоции и така най-сигурно да се тласнем към депресията.
Затова предпочитам да се самонаблюдавам (ако ми остане изобщо време), да осъзнавам и приемам какво ме тормози в момента, да си дам някакво време, в което да изживея емоцията, за да мога после да се освободя от нея. И когато си кажа “Хайде, стегни се вече!” това да има реален положителен ефект.
Пък, от друга страна, поне знам какво ме чака в края на бременността, как горе-долу протича раждането и периодът след това и това ме спасява от голямото чудене и разучаване на въпроса. А най-голямо спокойствие и увереност ми дава факта, че вече веднъж съм се грижила за бебе. Сега много по-добре осъзнавам какво е да имаш новородено, как всичко е период и плаченето + безсънието няма да продължат завинаги, както и без да ми мигне окото мога да се справя с внезапно вдигната температура, обрив, повръщане, ако извън памперса и т.н.
Както винаги, всичко в живота си има негативните и позитивните страни и така балансът е възстановен. А ако случайно някоя от вас - читателките, иска да сподели или попита нещо по темата, то нека се чувства спокойна да пише до редакторската поща на Една - edna@netinfo.bg
Опитът и знанието е добре да се споделят. :)
Успешна бременност и детеотглежда на всички и специално за тези, бременни за първи път - изключително благородно ви завиждам!
