Илиaна Смилянова
Не само на шега - разводите вече не са това, което бяха. До не толкова отдавна необичайни, дори срамни, в днешно време те са (може би дори твърде) често срещано явление – и това си има както своите светли и освобождаващи, така и тъмни, и объркващи страни.
Но сега темата ни е не самият развод като такъв, нито гледната точка към него от страна на разделящите се и повече или по-малко разочаровани един от друг партньори. Фокусът ни сега са децата, родени в тази късаща се връзка, онези, които никога няма да могат да се разведат с никого от своите родители. Дори и да поискат това.
Самата аз бях дете на разведени родители във времената, когато разводът не беше нито обичаен, нито популярен. Сега вече знам каква висока цена платих за това да трябва да избирам кого да подкрепя, кого да защитя в привидната му слабост, на чия страна да застана в този, дори когато е основателен, болезнен и нелек процес на разделяне.
В трудното време на развода (а понякога и по време на самия брак) можем да отделим в представите си детето си от другия родител, от „врага”, от онзи, с когото вече не можем или не искаме да прекараме остатъка от живота си. И в това наше си разлюбване, за да не сме сами, да се опитаме да въвлечем и детето, да търсим неговото утвърждаване и подкрепа. Но веднъж родено, детето никога не се „развежда” с никого от своите родители – дори да не поддържа връзка с него, дори да му е сърдито и обидено, дори да не го срещне никога повече. Връзката родител-дете е част от нас самите. И качеството на нашия живот, нивото на себеуважението ни, дълбочината и истинността на партньорските отношения, които изграждаме (най-вече интимни), в голяма степен зависят именно от качеството на това първо наше партньорство – между нас и родителите ни, заедно и поотделно.
Затова като родители да не забравяме, че детето ни, иска или не, не може да загуби родствената си връзка с никого от нас. Иска или не, то винаги е свързано – ако не съзнателно, то подсъзнателно с енергията и на двама ни. А причината за тази негова свързаност и с двама ни е резултат от наш избор, който ще го засяга цял живот.
Ако мразим, ако презираме другия родител, не можем да обичаме пълноценно и детето си. От това безлюбие ще страдаме всички. Негативизмът към партньора винаги, видимо и невидимо, засяга и детето, което стои между родителите. Защото любовта към детето минава през любовта или поне през уважението към родителя му. А и когато детето се отдалечи от единия родител, то не се доближава до другия, а вътрешно се отчуждава и от двамата.
Затова нека да не превръщаме децата си в заложници на нашите партньорски неразбирателства, финансови интереси и борби за правота и надмощие. Да не разпъваме децата си на кръста „кого разбираш, оправдаваш и подкрепяш повече”. Да проявим смелостта, зрелостта и достойнството да не ги въвличаме в обвинения, да не ги правим част от своите симпатии и антипатии, страсти и пристрастия в партньорските ни игри. Защото всяка битка, спечелена на такава висока цена в тази илюзорна и временна борба за надмощие, ще бъде пирова победа. И като такава може да ни струва цялото „кралство”.
Нека да се опитаме да научим и да преподадем на децата си един от най-трудните уроци - запазването на самоуважение и уважение тогава, когато най-близкият ни се превръща в най-чужд човек, когато може би се чувстваме предадени, наранени, изоставени, жертвани в нечия чужда полза. Или самите ние се обвиняваме, че не сме постъпили според очакванията и идеалите (си). Нека да не подменяме чувството на любов с чувство за справедливост – защото любовта и обема, и надхвърля всяка правота.
Още от Илиана Смилянова:
- Надеждата не умира последна: смъртта е отказът да се променяме
- Какво значи да обичаш себе си?
- Липсата на граници може да се превърне в най-голямото ограничение
- Как се заразяваме с чужди страхове?
- Трудни ли сме за обичане?
- Доброто и лошото ченге в семейството
