Да, така е – всички сме под игото на матрицата. Особено ние – младите. Ние, в чиито ръце стои бъдещето. Ние, от които зависи нещо в държавата да се промени. Ние робуваме. На интернет. На Туитър, Инстаграм и техните братя и сестри. Не защото така сме си избрали, а защото времето, в което живеем, не ни оставя друг избор.
Ставаме сутрин, правим си кафе, палим цигара и хоп – във Фейсбук. Аз така правя, откакто имам профил. Дори по-лошо – още преди да си отворя очите, почти в просъница, търся да напипам смартфона си, за да си видя известията. Това ме разсънва уж. Вечерно време не мога да заспя, ако не съм висял поне два часа в мрежата. И това ако не е патология? И това ако не е болест? Нещо повече – това е заразата на века.
Компютърът, изкуственият интелект, заменят живото общуване очи в очи, обезсмислят го. За какво ни е да излизаме, да ходим на срещи с приятели или където и да било другаде, след като можем да се срещаме онлайн – на видеоразговор, я по скайп, я по месинджър.
Технолозите отдавна са измислили цялата схема – как да ни вкарат в матрицата, как да ни пристрастят към нея и да ни скапят. Това е като зависимостта от наркотици. В началото забелязваш единствено еуфорията, готино ти е, шмъркаш си и не ти пука, докато не дойде оная сутрин, в която кокаинът ти е свършил и той е единственото, за което си в състояние да мислиш. Нямаш планове. Нямаш мечти. Готов си да откраднеш пари от родителите си. Готов си да ограбиш случаен минувач на улицата. Вълнува те единствено целта ти – да си набавиш новата доза. Щом я постигнеш и поредната вълна от екстаз отмине, започваш да си мислиш за следващата. И така до безкрай.
С интернета е същото, с тази разлика, че не е забранен от закона. Но си е жива дрога, която съвсем действително причинява абстиненция. Променя психиката ни и ни превръща в зомбита. Зомбита, жадни за лайкове, за пет минути слава пред погледите на останалите.
Вероятно затова напоследък стана толкова важно каквото и да правиш да го оповестяваш в социалната мрежа. Отиваш в парка – тагваш се там. Отиваш на море – снимаш го и го качваш на стената си, вместо да се насладиш на мига, вместо да го вдишаш. Боядисваш си яйцата на Великден – снимаш и качваш в нета. Правиш баница за Коледа – снимаш и качваш. Печеш агне за Гергьовден – снимаш и качваш. Въобще – всичко снимаш и всичко качваш.
Влюбваш се и си сменяш статуса на „обвързан”, после обсипваш народа с фотоси със своята половинка, обясняваш как искаш да се ожениш за нея, отношенията ви са прекрасни и искате едва ли не целия свят да научи за това. Уви – след три месеца сте скъсали и приказката е свършила, пак си сингъл, сърцето ти е разбито, а от фотосите няма и помен.
Питам се – това ли е съвременната любов? Любов между аватари. Любов пред екрана. Ласки пред монитора. Секс пред уеб камерата. Кибер страст. Кибер близост. Кибер обичане. Виртуален образ, вместо докосване. Думи вместо действия. Не го разбирам. Отказвам да го разбера.
Преди няколко дни се возих в метрото. Направи ми впечатление, че повечето от гражданите бяха забили носове в екраните на телефоните си и настървено чатеха. Все едно от това зависят животите им. Възможно е те наистина да зависят от това, не зная.
В едно съм убеден. Под иго сме. Иго далеч по-страшно от османското. Вие вероятно ще се присмеете на това мое съждение и не ще го приемете насериозно. Ще се опитам да обясня защо смятам така. Когато си под иго на чужда държава – ти си роб на нейните велики сили, управници и тъй нататък. Лазиш им в краката и им целуваш петите. Когато си под игото на матрицата – ти си роб на собствената си психика. На собствения си мозък, който сам си промил. Какво да се прави, отново казвам – такъв е векът, такива са разбиранията. Виртуална е даже самата действителност, която ни заобикаля. И все по-виртуална ще става.
Технологиите убиха същината. Каквито и аргументи да изложа в защита на тая своя теза – те ще бъдат неоспорими. Децата на седем години вече имат таблети и фейсбук профили. Те не играят с връстниците си на улицата, а са вкъщи – забодени като карфици за своите плейстейшъни.
Защо стана така? Къде сгрешихме? Това се питам аз, докато пиша тия редове. За съжаление нямам отговор. Не съм го открил още. Не бих имал неблагоразумието да бъда говорител на обществото. Друг е въпросът, че като видя някой малчуган с таблет и ми се обръщат червата. Представям си моят син какъв ще бъде. Поредният клонинг. Клонираните атакуват, а родителите им им се любуват. Идилия!
Това са вашите деца, дявол да го вземе! Изведете ги навън, покажете им света, такъв какъвто е! В целия му ужас и красота. Научете ги кое е добро и кое лошо, не ги зарязвайте пред телевизорите, само защото си имате друга работа. Утре по всяка вероятност ще бъде късно.
Бих желал да завърша с една позитивна констатация. Откъдето и да го погледнеш – от всеки затвор има изход и всяка присъда има край. Ще мине времето и на матрицата. Ще се разкъсат мрежите на социалните мрежи. Ние – рибите уловени в тях – най-сетне ще познаем свободата. От нея по-голяма няма. Твърдя го. И няма защо да го доказвам.
