В женски списания и сайтове повече се говори за събирания, за поддържане на огъня във връзката, дори женствеността се обсъжда в неразривна връзка с интимността. В книгите не е така. Там се говори за раздели.

Е, изключвам булевардните романи, но дори и в тях раздялата присъства. Но най-вече присъства в живота ни. И то напълно равнопоставено на привличането, на всичко онова, което ни събира заедно.

Предполагам, че не се говори много, защото на раздялата се приписва негативност. Между приятелки обикновено е придружена с въпроса: „Какво се случи?”, задължително със състрадателна гримаса. Поне в историята на моите женски приятелства, мога да си спомня само един случай, в който след отрицателния отговора на въпроса „Ти още ли си с него?”, мед ми капна на сърцето когато чух: „Затова ли си толкова щастлива?”. 

Хрумна ми да подхвана тази тема, защото преди малко срещнах приятелка, която живее в чужбина и не се срещаме на живо често. А при срещите в социалните мрежи, не знаеш другия как изглежда и какво излъчва. Не я бях виждала две-три години и направо се впечатлих колко много се е разхубавила, каква сила и женственост излъчваше. Бързо стана ясно, че не си е дошла в България за хубаво, че си има своите проблеми с възрастни родители тук, с тинейджър там, с намиране на нова работа, което не е много лесно в европейските държава след  навършване на 45 г.

Любезният отказ обикновено е, че си „overqualified” – ще рече, имаш по-висока квалификация, отколкото е могат или по-точно искат да плащат за дадена позиция. Но въпреки всичко тя цъфтеше. Ако съм аз, бих я взела на работа ей така, само за да краси офиса. Но в случая не зависи от мен. Между другото, ми каза, че се е разделила с мъжа си. Аха, това обяснява нещата с хубостта й, помислих си.

Не за друго, а защото в нейния конкретен случай, когато беше женена и имаше работа, изглеждаше доста по-смачкана. Пак си беше хубава, но се чувстваше, че нещо сякаш я затиска. Че по някаква причина е сдържана и обира емоциите си. Тогава си мислех, че се е заразила от западноевропейската цивилизована хладност, но не било това.

Затискало я е онова, което ги е разделяло с мъжа й, когато са били заедно. Тя е от онези отговорни и деликатни хора, за които съм сигурна, че са направили всичко възможно да потушават конфликти. Но не – да потушаваш огъня в себе си, в името на каквато и да е кауза и цел, означава само едно – да се превърнеш в пепелище.

Някой ден, след време, на това пепелище могат да израснат нови филизи, така както вечният природен цикъл умее да прави, но докато го подтискаш, то ще си бъде пепелище и това е. Затова й казах: „О, чудесно! Браво!”. А тя се усмихна и сякаш около нея заискряха звезди. Откакто не съм я виждала, явно новите стръкчета на нейната женственост са поникнали и са пуснали здрави корени, понеже не ги е изскубвала, не ги е трансформирала в нещо друго, не ги е потушавала. Грижила се е и за себе си, вместо да прави онова, което повечето жени в нейната предишна ситуация правят – да отглеждат мъж.

Снимка: Thinkstock

Когато се разделихме, си мислех за този кръговрат, от който като че ли няма излизане. Влюбваме се, фокусираме се върху нещата, които ни събират, разхубавяваме се, вдъхновяваме се. Свързването между мъжа и жената е като едно негласно обещание, че пред нас има едно необятно поле, върху което ще се разгърнат и дадат плодове хубавите качества, които притежаваме. Но животът и социума, в който живеем, си има други приоритети и много бързо ни заклещва в своя норматив за изпъление  на житейския банален план: семейство, работа, деца, закуска, обяд, пазаруване, вечеря, телевизор, сън. Всяко вдъхновение за нещо по-различно, много бързо поставя на масата онова, което ни разделя. Неслучайно мъжкото излизане с приятели и женския шопинг  и спа-процедури са станали символи на единствените позволени малки бягства от затвора на житейския банален план.

А всяка раздяла се със същия този банален план, се приема, ако не като срамна случка, за която не трябва да говорим, то поне с кисела физиономия на състрадание и тайно плюене в пазвата да „не ми се случи и на мен”.  

Снимка: Thinkstock

Вече двайсет години обяснявам, че се фукам, а не се оплаквам затова, че съвсем осъзнато избрах да не се омъжа за бащата на сина ми с единствения аргумент: „Ти си супер готин и добър човек, но ние сме много различни – в приоритети си, в часа на ставане и лягане, по това, че аз обичам за се храня в хубави ресторанти и да изследвам гурме-култура, а ти  не признаваш нищо, което не си сготвил сам (макар и много вкусно, признавам). Затова че ти е странно и смешно, че се зазяпвам по витрините на магазини с красиви и скъпи женски рокли. Сега това са дреболии, но ще станат голям проблем. И двамата няма да го понесем”. Продължават да не ми вярват, дори близки приятели, които далеч не са хора на статуквото. Дълги години не можех да си обясня парадоксът – как така, нали заедно го живеем, как не го разбираш? Но накрая схванах, че далеч не всеки държи първо да избистри личните си приоритети, преди да се гмурне в съжителство с друг.

Снимка: Thinkstock

Затова мисля, че този разговор е важен и ще го продължа – за почтеността към себе си на първо място. Тя е здрава основа и на културата на събирането, и на раздялата. Тогава тя не е шок и не изисква месеци и дори години адаптация, за да преоткриеш наново себе си. В момента, в който имаш ясна преценка за приоритетите в своя личен свят, раздялата може да е по-хубава новина от тази за събиране. „Но стига ми и тази награда”, че повече не си роб на клишето.

Въобще, с напредването на житейския опит, става все по-ясно, че преди да взимаме решения дали наистина искаме да се събираме с някой друг, е добре да знаем дали ни е интересно да прекараме живота си със самите себе си. На първо място.

Виж още: 

• В търсене на вълшебното хапче: диагнозата „Трябва ми чудо”
• Взаимоотношенията с работата също са партньорство
• Капаните на емоционалното наследство
• Любовта е дом
• Винаги всичко е наред
• Защо отказвам да участвам в междуполовата война