Радостта ми се опъваше дълго...

07.12.2018 17:00

Радостта ми се опъваше дълго. Меланхоличен тип съм. Умозрителен. Харесвам това състояние, отива ми. И супер много се дразня, когато някой ми каже: „Усмихни се“. Стряскам се неприятно, когато ме попитат: „Защо си тъжна?“.

Уф, не съм тъжна. Състоянието, в което най-често се намирам, поетите наричат „нега“. А това означава буквално: състояние на пълно задоволство; блаженство, упоение, унес; нежност, ласка, ласкавост.

Всички сте изпитвали това състояние. Например, вечер, когато сте отпуснати и сте се сгушили на дивана до своя любим, до своето куче или коте и от приятното чувство не заспивате, а ставате унесени, спокойни, дори не и замечтани. А леки и нежни. Това състояние го владея, дори когато си вървя по улицата. И усещам като грубост въпроси от типа: „Защо си тъжна?“. А думи като „Усмихни се“, ми действат като неприятно сръчкване в ребрата, което може въздуха да ми изкара. Тогава мога и да се озъбя: „Няма“ – като куче, което някой е раздразнил с рязко движение.

Но в същото време, въобще не обичам сърцераздирателни филми и истории. А поучителните истории мога да понеса само ако са направени така, че да се смееш. В приятелски и интимни взаимоотношения, в които хората не се смеят заедно, не участвам. Дори да попадна в такава ситуация по невнимание, бързо се изнизвам.

Разбира се, с приятелките ми си плачем на рамото за това и онова, но в общи линии, не се оставяме на мира, докато сълзите, паник атаките, нервните кризи не прелеят в серия от вицове, лафове и случки на които се кикотим, докато дъх не ни остане.

Въпреки това, състоянието на спокойна и осъзната вътрешна радост не ми се удаваше. Дълго време мислех, че това просто не е за мен. Така както не ми отива цикламено. Дори забравих, че преди време съм дала намерение да интергрирам радостта у себе си.

А то, така работи. Когато си дал намерение за нещо, кълновете на посятото семе започват да подават своите стръкове, когато напълно забравиш за тях. И така, един ден, докато се шляех без посока, от една витрина ме повика книгата на Мари Кондо „Магията на подреждането“. Бях я виждала и преди, но умът ми беше преценил, че по японски подредена няма как да стана и бях решила да не си причинявам излишни неудобства с четенето на правила, които няма да последвам. Този път обаче си казах: „Хайде, добре. Да видим с какво може да ми помогне тази японка да внеса някакъв ред в 40-те квадрата, които населявам“.

„От мига, в който започнете да подреждате, ще се наложи да да поставите живота си на нови основи. В резултат той ще започне да се променя. Подреждането е просто инструмент, а не крайната цел“ - пише тя. Упс, стана интересно.

Съветът й е първо да изхвърлиш, а да подредиш само онова, което остане. Но как да избереш какво да изхвърлиш? Критерии много. Трябва да се спреш само на един. Така тя стига до тайния ключ не само на подредения дом, а на избора на начин на живот. Когато струпаш всичките си дрехи накуп и започнеш да ги взимаш една по една, не си задаваш нито един друг въпрос, освен: Носи ли ми радост? Ако е така, задържам дрехата. Ако не, изхвърлям я.

Направих го, точно в реда, в който авторката съветва: първо горни дрехи, после долни, следват онези, които стоят на закачалка – якета, палта, костюми... Когато стигнах до полите и панталоните и бях напълнила един чувал с горни дрехи, които не ми носят радост, започнах леко да се притеснявам. Не за дрехите. А заради осъзнаването, че когато стигна до чорапите, няма да съм в състояние да отида на работа. Ще чувствам като най-голямото предателство към себе си да стана рано, за да отида и да правя нещо, което не ми носи радост.

Точно така. Доближаването на всяка дреха до сърцето ми, опипването й, мисленото общуване с нея, усещането дали фанелката ме усмихва, дали й се радвам като на дете или изпитвам безразличие, дори да носи авторитетна дизайнерска марка, буквално ме трансформира.

Не успях да го направя за един ден. Нито за три. Не защото имам прекалено много дрехи. А защото това простичко наглед отсяване, беше като дълга активна медитация. Всяка дреха ме срещаше не само с потенциала на чувствата ми, но и с най-разнообразните причини, поради които правя изборите в живота си. И купчината дрехи и избори, които не ми носят радост беше доста по-голяма от купчинката дрехи и избори, които ме изпълват с щастие и благодарност.

Спрях някъде по средата на процеса. Не стигнах до края на подреждането. В онзи начален етап не бях готова да се разделя с някои от изборите си, които не ми носят радост, но съм преценила като ценни по други причини. Точно както махах и връщах, изчаквах да се появи някакво чувство към едно сако от любим дизайнер. Накрая разбрах, че ако искам да съм честна, трябва да го опаковам и освободя. Признавам си, повече ме беше страх да направя някои крачки, свързани с по-големите житейски избори. Да изоставя някакви неща и хора.

Но когато всяка сутрин си обличах дрехите, които носят радост, сякаш се качвах на лодка, която вървеше сама в посока, която не виждах. Бях малко стресната, предимно се клатушках и пазех баланса, докато потокът на радостта сам ме превеждаше по неочаквани пътеки.

Месец и половина по-късно съм готова да продължа. Стигнах до чорапите. Вече не работя онова, което не ми носеше радост. Привлякох и възможност да живея в по-голямо жилище с хора, които обичам.

Независимо колко разнообразни неща съм привличала в живота си осъзнато и с отговорността за изборите си, за първи път го правя единствено чрез позволението енергията на радостта да ми служи. И забелязвам, че когато си кажеш: „Аз избирам преживявания, които ми носят радост“, натрупаната вътрешна драма отпада. Бавно, но категорично започваш да схващаш, че драмата и неудобствата, са били точно толкова личен избор, колкото радостта би могла да бъде. Ако й позволиш да ти служи.

Остават по-малко неща за пране. Буквално и преносно.