Михаела Петрова
Мислех, че е недостижимо, макар че много ми се беше приискало някак да мога да пътувам във времето, още когато бях ученичка и прочетох книгата на Хърбърт Уелс „Машина на времето“. Честно казано, тогава най-много се впечатлих от обяснението на пътника във времето, че геометрията, която учим, се гради на погрешно схващане. Опитах се да споря с родителите си да не ме пращат на уроци по математика – не я разбирам, защото е грешна, твърдях. Не ми мина номерът.
После по някое време ни пуснаха и първия филм по книгата, онзи правен през 1960-та. Вече бях надраснала проблема си с геометрията (защото си правех царски пищови) и повече се развълнувах от любовната история. Как героят се влюби в правилната жена, но в грешното време. Не помня точната фабула, но още помня болезненото изживяване на неизбежна празнота, която няма как да бъде запълнена. Още е пред очите ми сцената, по време на която изпитах това усещане. И впрочем, това е тема, която доста се експлоатира от сценаристите на филми.
Колкото повече години минаваха, толкова повече приятелки вдигаха ръка от първия чин, или плахо и прошепнато на ухо от последния, че имат това усещане – правилният човек за тях не е от това време. Разбира се, здравият разум или някое и друго ново любовно увлечение, ни връщаше в нашето сега. И така до следващия път. Или до появата на нов филм от типа на „Жената на пътешественика във времето“ (на снимката долу), „Въпрос на време“ или сериал като „Друговремец“ (“Outlander”). Тогава не се сдържаме да си изпратим депеша: „Видя ли филма/сериала, по нашата тема...“).
Заради „Завръщане в бъдещето“ (на снимката долу) на Спилбърг за първи път се замислих за т.нар. „времеви линии“, които съществуват едновременно. И за това как нашето поведение и отношение към пространство-времето, което възприемаме като своя реалност, може да промени не само бъдещето, но и миналото. Сблъсках се челно с концепцията, че и миналото може да бъде променено. Разбъзика ме идеята, че времевите линии могат да се разцепват. Е, тогава не знаех понятието, но ме впечатли фактът, че при развиване на един потенциал и неговите качества, могат да изчезнат дори хора от семейството ти. При друга версия на себе си, която избираш да преживееш, те пак са там.
И тук е моментът, в който ако не си Спилбърг, мозъкът дава накъсо, емоционалното тяло надава вой на привързаност към до болка познатото, гръмват ти бушоните и отказваш да любопитстваш какво може да се случи от възможните усуквания на пространство-времето. Разумът поставя тези теми в рационалното чекмежде, наречено „фантастика“. И дори за известно време се отказваш от съблазънта да четеш и гледаш такива неща, за да не откачиш. Докато не дойде моментът, в който след голяма вътрешна съпротива схващаш, че нямаш много други опции, освен да се откачиш.
Говорим си за...
Истински повратните моменти са онези, които сам преживяваш, а не съпреживяваш от екрана. Например, когато започне дезориентацията точно в коя година живееш. Когато минаваш по една улица и изведнъж се чувстваш деветдесетарски. Или си убеден, че виждаш компанията си от училище в беседка в парка. Когато си седнал на пейка в парка и се сепнеш къде ти е детето, а то отдавна е пораснало и няма как да си играе в пясъчника. Когато ти трябват повече от 30 секунди, за да осмислиш защо хората навън са с маски. Когато всички наричат голямата сграда без петолъчка „Партиен дом“, а не „Народно събрание“, свирят със свирки и викат „Оставка“.
В такива моменти имам чувството, че се намирам в сериала „Матрьошка“, филма „Бягай, Лола“ или „Омагьосан ден“ – онзи тип истории, в които един ден се повтаря сякаш до безкрай и ще се повтаря, докато героят не промени нещо в моделите си на поведение. При това с много проби-грешки. А времевата линия, която си яхнал, е като карусел – обикаля в кръг и е абсолютно невинна. Банална физика. Ако не скочиш встрани, дори и с риск да се претрепеш, този цикъл няма сам да се умори и да спре.
В личен план това са всички онези ситуации и взаимовръзки помежду ни, които съдържат два компонента. От една страна – моментното успокоение, че си в позната среда и ситуация, тоест нищо лошо не ти се е случило, на сигурно място си. Може пак да си в позиция „от нулата“, но поне всичко ти е познато. От друга – нахлуват всички спомени и усещания, че си проигравал тази ситуация едва ли не от еони, и добре че не помниш откога, защото ако си спомниш, верно ще полудееш. Но все пак нещо у теб започва да крещи: „Пак ли? Неее! Не го ли минах това?“. Като Нео в „Матрицата“ при срещата му с Архитекта. Всеки път е стигал точно до там. И всичко е започвало отначало. Докато Нео не анихилира агент Смит, като се сля с него – като ехо от култовия момент в романа „Землемория“, в който Магьосникът и Звяра се погълнаха един друг и това беше най-важната инициация на Магьосника.
Абе, момиче, къде се заби? Не те разбирам за какво говориш. За теб няма ли лютеница за бъркане, сливи за сладко, мусака за готвене, чинии за миене, мъж за гледане и пране? Матрици, пътувания във времето, тинтири-минтири... Хайде... кой каза „Наздраве!“?...
„Наздраве“ каза Кристофър Нолан с новия си филм „Тенет“. Има достатъчно стрелби, побоища и екшън, за да са доволни изпраните и нахранени момчета, но и достатъчно намигвания към начинаещите магьосници, които имат да се справят с главоболията около срещите със собствените си аспекти от бъдещето, които променят миналото. Докато главните герои най-откровено се трепят едни други в настоящето, евентуално можеш да схванещ две неща. Първо, можеш да имаш невероятна съпротива към своето бъдещо Аз. Да чувстваш онова, което ти нашепва, като преграда или заплаха по пътя ти. Второ, бъдещето ти Аз може да те мотивира, дори ако изпиташ към него едно от онези чувства, които не са в графата „възвисяващи“ - чувството на завист.
Теренът е хлъзгав, зависи за какво завиждаш, дори и на самия себе си. Нолан беше избрал нещо, което и според мен е бинго: завист към свободата. Така героинята, която циклеше и се чувстваше в непреодолим капан, получи сила, истински кураж от самата себе си. От едно нейно бъдещо Аз, което направи каквото трябва, за да постигне най-вече собствената си цел. И между другото, това помогна да бъде спасен светът, както се очаква от подобен филм.
Та, така... Време е да извадя мусаката от фурната. Това, което исках да кажа, е, че дори при толкова абстрактна тема като пътуване във времето, се поддавахме на илюзията, че онова, което може да осмисли живота и да ни направи цялостни, е любовта. Не е това. Цялостен те прави само свободата. Куражът да се откачиш от преживяванията, в които циклиш. От години, векове, хилядолетия, еони. Някои го наричат „квантов скок“ извън линейното време и пространство. Но пак ще стане сложно да обяснявам. Това не е геометрията, която учехме в училище. Все някой ден ще го направиш. Ти или някое твое бъдещо Аз, все тая. Сега гледай да не ти изстине мусаката. Хайде „Наздраве!“
Още от Михаела Петрова:
- Ами ако този живот е единственият?
- Аз през моите очи не съм Аз през твоите очи
- Българин да се наричам - с любов и омерзение
- Когато четенето (и чиклитът) променя живота
- Новото „презерватив в портфейла“
- Вратите, които отваря вътрешната истина
- Пижаменото парти на вярата
