Изключих телевизора, защото ми омръзна да слушам щабове и извънредни новини. Загасих компютъра, защото сериалите вече не са ми вкусни, след като няма с кого да ги споделям.

Затворих страницата на последната книга и сега се чувствам още по-самотна, защото как започваш просто следваща книга, след като си прочел нещо, което толкова те е трогнало и разтърсило?

Спрях звука на телефона и не си пускам музика от платформите за стриймване или за поискано съдържание. Сега просто искам тишина. Тишина, за да чуя вътрешния си глас, да послушам сърцето си, да се вгледам в душата си.

Писна ми да седя затворена вкъщи, да се тревожа какво ще ям и как да го сготвя. Писна ми да мисля как изглежда косата ми или лицето ми без грим.

Омръзна ми от теории на конспирации и експертни съвети.
Край! Излизам!

Излизам на разходка вътре в себе си. Под яркото слънце на мечтите ми, докато нежният бриз на красивите ми спомени гали душата ми.

Не е ли точно това, което Вселената, Природата, Земята поискаха от нас? Малко тишина и спокойствие, малко разгръщане на белите ни дробове – не, не тези, които COVID-19 афектира, а онези, които повече приличат на криле.

Очевидно човечеството се е справило с доста пандемии, кризи, чуми и фалити. Значи ще преболедува и тази. Лошото е, че ще се върне към консуматорския си навик, защото нали навик се изгражда за 21 дни. Е, какво правим сега – изграждаме навик да лежим и да гледаме филми, да четем книги и… да излизаме, само ако трябва да се набавят продукти, които сме изконсумирали последните дни.

После пак ще ни се пътува, пак ще ни се купува, пак ще ни се весели и пак, пак, пак. Не, няма да научим урока си. Защото уроците не се учат така. Ще се върнем към същия нагон още по-яростно и безразсъдно, защото така сме устроени.

Видяхме, че можем да бъдем обединени и заедно в страданието, но можем ли да останем такива в радостта?

Аплодираме лекари, силите на реда, администратори, които, докато ние лежим под карантина, работят, изложени на риск и далеч от семействата си. Крещим и философстваме, социално ангажирани в дадените ни свободни платформи на дигиталното пространство.

А после? Ще аплодираме ли пак успехите и труда на другите? Ще бъдем ли отново съпричастни, или паметта ни ще трае колкото е карантинният период? Ще поставим ли на първо място онези, които влагат всичките си налични ресурси да ни успокояват, да се грижат за здравето и оцеляването ни, или ще си намерим друг обект за смешни мемета?

Дни преди Великден за боядисването на яйцата ли ще се тревожим, или ще демонстрираме смелост в първите плахи стъпки по приготвянето на козунак в домашни условия?

Път ли ще търсим, или отново изход? Защото пътищата са много, а изходът е само един – необратим и безвъзвратен. Ще продължим ли да се обаждаме всеки ден на родителите си и ще занесем ли покупки на по-възрастните си съседи?

Карантината ще свърши четири дни преди Великден – с какво в себе си ще отидем до Църквата? Да я обиколим със запалена свещ и празна душа, или ще благодарим, че и този път ни се размина, за да си продължим постарому...

Само в тишната на смирението сме способни да чуем крясъка на душите си... Ако са ни останали такива...

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.

Прочетете още от Ива Екимова:

• Да инфлуенсваш или да не инфлуенсваш? Ето това е въпросът
• Да си жена е най-лесното нещо на света!
• Дай ми джобни
• Кой ще ти липсва на Коледа (влез с Фейсбук профила си)
• Мотивация за начинаещи