Пролуките на честността

27.12.2018 16:30

Всичко си казваме първите 20 минути. Видях го в един филм, „Вкъщи всички са добре“. Един от героите, писател, беше станал популярен с книгата си „20 минути“, в която ставало дума затова, че когато хората се срещнат и започнат разказа за себе си, казват истината в първите 20 минути. Понякога са думи, друг път – премълчавания, от които се подразбира какво може да се очаква по-нататък. Но в общи линии, когато сме изправени пред нова възможност за интимност, човек е честен. Най-малкото, със себе си. Във филма, тезате беше, че когато пеперудите размахат крилцата си в стомаха, никой повече не слуша – нито външния, нито вътрешния глас. И понякога, после е късно. На раздяла всички се сещат, че още в началото са знаели. Но не са обърнали внимание.

Винаги обръщам внимание. И всеки път малко се учудвам, че има хора, които не внимават в първата база данни за другия, до която получават парола за достъп. Но вече свикнах, че при мен е обратното. Няма раздяла, която е способна да ме изненада. Независимо, че човек никога не е подготвен за такива неща. Знам точно откъде ще дойде пробойната именно защото съм слушала внимателно в началото. Споделяла съм го в книгата „Агент на нищото“: „Чувала съм, че когато започнеш връзка, е нормално да си мислиш какво да направиш, за да продължи тази работа вечно. При мен е наопаки – докато не разбера какъв е най-безболезнения начин да изляза от тази връзка, съм в нервна криза. Едва когато страстта ми поутихне и преценя кое е слабото му място, с какво няма да направи компромис, заради какво ще спре да се обажда, се успокоявам, че държа нещата под контрол и... вече може да сме заедно. Не знам защо го правя. Така ми идва отвътре. Предполагам, че е някаква дарба. Просто някои имат дарба за пеене, а аз – да преценявам как да се освободя от някого, когото искам веднага, но не чак за цял живот...“

Още от Авторите

Разбира се, понякога не искам да ги знам тези работи и ми се иска да можех да прескачам това узнаване и да вярвам, че „любовта ще победи“. Но истината е, че в крайна сметка, побеждава честността към себе си, дори когато й се наложи да го направи по брутален начин.

Не знам как сте усетили 2018-та, но за мен тя беше година, която изискваше да сме честни. Покрай близкото си обкръжение, мога да съм почти сигурна, че в различна степен и с различен интензитет, повечето хора са били под атаката на въпроса: „Какво наистина искам за себе си?“. Оглеждали са какво имат, какво са постигнали – във връзките си, на работа, в обществото. И често са получавали усещането, че в момента то е по-скоро тежест, отколкото удовлетворение от постигането. Или са си казвали: „Е, добре, постигнах го. Какво повече? От тук насетне – хамстер в колело? Не. Окей, не, ама сега накъде?“.

Често наблюдавах нещо като вътрешна канадска борба между волята за отстояване на онова, което вече сме постигнали и въпросът „А това ли е, което наистина искам?“. Все по-често не сработва техниката „да си благодарен за това, което имаш“, защото се изправя пред огледалото, което пита: „Харесваш ли се така?“. Цялата работа с характера на 2018-та година много прилича на жена, която казва: „Нямам какво да облека“ при препълнен гардероб.

Много мои приятели и приятелки, се сетиха и за онези първи 20 минути. И започнаха да подготвят своето освобождаване от връзките, в които не са били напълно честни със себе си. Още в началото.

Защо все пак се стига до там? Мислих дълго през изминалите дни и все не можех да довърша този текст. Докато не изскочи нещо от тефтерите, в които съм си размишлявала за вътрешното дете преди време. И се сетих, че ключа към бараката не е в първите 20 минути, а в първите 7 години, естествено. Годините, в които децата идват на света с любов и чистота, но методично научават от родителите си, че са попаднали в свят, в който има недостиг и зависимост от другите. И за да оцелеят, трябва да правят избори на зависимост. Родителите са ги обичали, но понеже сами не са знаели как да се справят с любовта под напора на делника и всичките промени на духа на времето, са направили онова изкривяване – закрила от страх. Много деца са чували думите: „За твое добро е!“. А зад тях се е спотайвало: „Страх ме е за теб“. Когато не си отворен за любовта и свободното ѝ изразяване, се страхуваш за хората, които обичаш. Когато се страхуваш за хората, които обичаш, започваш да ги контролираш. Страхът те обзема и вече нямаш пространство за собствен вътрешен живот. Така изгубваш себе си. И се превръщаш в контролиращ субект за най-скъпите си хора“. Нищо чудно, че сега, във времената на трансформация, която е все по-осезателна, канадската борба между света, подчинен на оцеляването и нуждата от вътрешна честност е толкова ожесточена.

Обичам да получавам потвърждение и от онези приятели, с които дори не се познаваме лично, но знаем, че сме в резонанс. Затова, ще цитирам думите на Видислава Тодорова: „Навикът да избираме свободно се създава още от деца. Гледам видео, в което майки принуждават деца да ядат храни, които смятат за полезни. Не веднъж съм чувала – да го оставиш гладно и то ще прояде по принуда. Сега се сетете за момент като възрастен, когато си избирате работа или човек за връзка. Можеш ли да избереш каквото и да е, само за да не си сам или само за да задоволиш временно нуждите си? Някои хора могат. Ако са научени да вземат каквото има. Или ако е притъпена до обезличаване способността им да усещат собствените си нужди и да ги изискват. Но ако имаш силно обострено желание и стабилност да задоволиш нуждите си, то няма да се захванеш с нещо, различно от твоето. От детството са нездравословните модели, че ще си приет и обичан, само ако имаш определено поведение. Затова се случват и нездравословни компромиси като възрастни.“

За финал, ще си позволя и една прогноза за 2019.

Ако през 2018-та сте чули вътрешният зов, наречен „Честен ли си към себе си?“, през 2019-та той ще бъде още по-ултиматимен. По-добре му се дайте без бой, за да имате една красива година, в която вкусвате от живота онова, което ви носи радост, вместо онова, което нагарча, но ви се предлага в опаковка с надпис „оцеляване“.

И се вслушвайте в онова, което хората говорят за себе си през първите 20 минути. Не заради бъдещата раздяла, а за да напипате пулса на честността. Кой знае - тя може да ви изведе на чисто нова, неизследвана досега пътека.