В последно време съм стресирана. А под “последно време” имам предвид цялата година, даже малко от предишната, да не кажа цялата!
Като здравомислещ възрастен човек съм изцяло наясно какви са причините за стреса ми и те се коренят основно в неспособността ми да не ми пука.
Пука ми за много неща и прекалено често, и колкото да се старая да не е така, не мога да си удебеля кожата до степен да си пия спокойно кафето и да гледам с премрежен поглед как животът пищи, крещи и трещи около мен.
И това съответно води до моя стрес.
Стресирам се когато закъснявам за работа или пък за взимането на дъщеря ми от ясла (там особено много, както съм описала тук), стресирам се, когато се страхувам или притеснявам за близкото, че и далечно бъдеще, за финансови проблеми, за здравето на семейството ми, особено на най-малките и най-стари негови членове (да се продъниш вдън земя, проклет китайски вирус!!!), стресирам се от самата себе си, когато се обвинявам, че не съм достатъчно добра в нещо, а като ме обхванат съжаленията за непостигнатите ми мечти и амбиции, не само удрям дъното на стреса, ами се и закопавам в тинята му чак до уши.
И така, усмихвайки се на снимки из Инстаграм и споделяйки смешки във Фейсбук, вътрешно се усещам натегната като струна пред скъсване и целият чай от мента на света (защото ментата успокоявала, нали) не може много да ми помогне.
Разбира се, така не може да се живее дълго, защото рискуваш да се докараш до тотален срив в системите и аз като възрастен, разумен човек знам това. Съответно се старая да взема съответните мерки и нека само кажа, че клишираните надъхващи цитати, пляснати върху картинка с котенце или жена с нереално дълги крака на фона на залез в Париж или Малдивите, не вършат работа. Нито пък цитати от “Алхимика”, Дънов или кое да е на Борхес.
Нещата, които поне при мен работят за справяне със стреса, са съвсем прости (както винаги, най-гениалните и добри неща са обикновените).
Първото ще прозвучи клиширано, но пък гарантирано работи – внимание към себе си.
Не че имам толкова време, не че винаги имам и желанието, особено като си задам въпроса “какъв е смисълът сега от това”, но определено се чувствам по-добре, след като съм постояла 15ина минути с маска на лицето, купила съм си нов лосион за тяло или различен нюанс боя за коса и нова книга. А най-добре ми става, когато съм отделила дори 20 минути да поседя на дивана или в леглото, отдадена на четене или гледане на любим сериал.
Казано иначе - отделяне на малко, но редовно време за себе си, както и спорадичните покупки на малки, но интересни неща, действат отпускащо и ти помагат да си напомниш, че и ти си човек. А и както обичаме да си напомняме с моите приятелки - ако сама не се погрижиш за себе си, няма как да очакваш друг да го направи.
Вторият метод още не съм успяла да усъвършенствам до крайност, но отбелязвам напредък, е да стоя в сегашното. Като започна да се тормозя за кофти неща, случили се в близкото или далечно минало, като ме връхлетят мисли как е било по-удачно да реагирам в конкретна ситуация или какво е можело да кажа още, за да защитя себе си в отдавна отшумял спор, се старая сама да спирам потока на мисли с въпроса “Можеш ли сега да промениш това?”. След като си отговоря с “не”, поемам дълбоко дъх, издишам и насочвам мислите си конкретно към това, което се случва тук и сега с мен, което правя в момента или дори насочвам мислите върху физическото си тяло и как се чувства то. Това засега е най-успешният ми метод да не се тормозя за отминали неща и да се опитам да се отърся от неприятния им спомен.
Когато навляза в бъдещи диалози или притеснения за предстоящи събития, прилагам същия модел – “Можеш ли да направиш нещо сега? Има време, не го мисли излишно” и честно казано, помага.
Също така вече се старая да зяпам по-малко в телефона си. В края на всяка седмица получавам обобщени данни колко време съм си гледала мобилния, кои приложения съм ползвала най-много и целта ми е да намалявам все повече процентите. Защото колкото и да харесвам наличните ни методи на комуникация, установих, че непрекръснатото скролване по телефона е като чопленето на семки - пристрастяващо, ненужно и разваля вкуса.
Та, това са моите “методи” за справяне със стреса, който тази година ми дойде много в повече. Надявам се някой от тях да бъде удачен и за вас. И в крайна сметка нека не забравяме, че от притеснения само се остарява и погрознява, а отминалите дни и изхабени емоции нищо и никой не може да ни компенсира. Затова да го даваме по-ведро, колкото и да е трудно понякога.
