Цели две години след премиерата на последния си излязъл филмов проект, „Спайдър-Мен: Далече от дома“, Marvel Studios отново владее света. Този път „Черната вдовица“ е най-гледаният филм на планетата, при това с важното уточнение, че говорим за планета, все още разяждана от пандемия от коронавирус.
Приходите от премиерния уикенд на филма със Скарлет Йохансон са рекордни за лента, излязла след началото на пандемията, и всъщност дори надхвърлят постъпленията на редица хитове, излезли преди това. Вероятно най-фрапиращият пример е „Междузвездни войни: Епизод IX - Възходът на Скайуокър“, полемичното заключение на прочутата сага.
Но дали тези страхотни цифри са плод на реалните качества на „Черната вдовица“ или са просто резултат от повсеместното желание на хората отново да гледат филм на Marvel Studios на кино след двегодишно прекъсване? Отговорът е по-сложен, отколкото ми се иска да бъде.
Ще ми се да кажа просто и категорично, че „Черната вдовица“ е страхотен филм, който си заслужава всяка дадена стотинка, но не мога. За всяко свое качество лентата има и недостатък. За пълното им разбиране следва да започнем от екранната история на персонажа на Скарлет Йохансон.
Наташа Романов бе представена на филмовата публика в „Железният човек 2“ през 2010 година и оттогава насам е постоянно присъствие в споделената вселена на Marvel Studios. Ала никога досега не сме гледали филм, в който тя е централният персонаж. Такъв идва едва през 2021 година, след двегодишна пауза в поредицата и след смъртта на персонажа в „Отмъстителите: Краят“ от 2019-та.
Сами виждате колко много иска „Черната вдовица“ от зрителя си още преди филмът да е започнал. Дори и да сте големи фенове на Marvel и да сте съвършено наясно с това как се движи времевата линия в огромната им поредица, все пак се иска известно усилие да изтриете от съзнанието си образа на мъртвата Наташа от „Отмъстителите: Краят“ и да се пренесете умствено в 2016 година, между събитията от „Първият отмъстител: Войната на героите“ и „Отмъстителите: Война Без Край“, при това след двегодишна Marvel-ска филмова суша.
Казвам това с убеденост именно защото съм голям фен на Marvel и следя развитието на вселената им от самото ѝ начало през 2008 година с „Железният човек“. Колко по-трудно разбираема е хронологията на филма за хора, които не са толкова отколешни почитатели, не мога и да предположа.
Налице е и факторът, че фокусът на действието е върху поддържащ персонаж от вселената на Marvel. За щастие, той е нулиран изцяло от факта, че героинята се играе от суперзвезда като Скарлет Йохансон. Актрисата отдавна и многократно е доказала способността си да владее зрителското внимание, дори когато персонажът ѝ е лишен от физически облик – като в „Тя“ на Спайк Джоунс.
Благодарение на нейното харизматично, звездно присъствие, зрителят в нито един момент не губи интерес към случващото се на екрана. За това спомагат и не по-малко талантливи поддържащи изпълнители като младата Флорънс Пю и ветерани като Рейчъл Вайс, Дейвид Харбър и Рей Уинстън.
Говорим си за...
С подобен тип изпълнители пред камерата и бюджет от около 200 милиона долара, който и да е екшън филм следва да е поне приятен, и „Черната вдовица“ е именно такава лента. Но ако измерим качествата ѝ спрямо стандартите, поставени от филми на Marvel като „Тор: Рагнарок“ или „Първият отмъстител: Войната на героите“, то се натъкваме на сериозни проблеми.
В тематичното си ядро „Черната вдовица“ има болезнено реални елементи: съдбата на беззащитни жени от долните стъпала на социалната стълбица по целия свят и последствията от липсата на родителска отговорност. Самият факт, че подобни мотиви са заложени във филм за супергерои, е нещо изцяло положително, но не и начинът, по който са изследвани.
Почти всеки от 24-те филма на Marvel Studios, излезли през последните 14 години, може да се оцени като „добър“ или „лош“ въз основа на това колко балансирано е застъпеното чувство за хумор и колко на място са шегите. През последните 4-5 години всеки от проектите на студиото закова този труден за постигане баланс.
За съжаление, в „Черната вдовица“ мотивът за фалшивото семейство на главната героиня е буквално задушен под един тон глупави шегички от страна на персонажа на Дейвид Харбър, актьор, повече от способен да изиграе противоречива бащинска фигура. А по темата за трафика на жени, представена тук във вид на безпощадно вербуване и изкривяване на свободната им воля, филмът просто прави елементарно осъдително изявление вместо интригуваща артистична интерпретация.
Дали искам твърде много от един комиксов филм? Може би. Но при всички предпоставки за художествен успех, с блестящи актьори и реалистична сюжетна база, според мен „Черната вдовица“ трябваше да е по-добър филм.
Повечето от тези недостатъци могат да се отдадат на липсата на опит на режисьорката Кейт Шортланд в направата на високобюджетни, широкомащабни, политематични филми. Филмографията ѝ дотук е била ограничена до строго фокусирани, независимо финансирани, малки фестивални проекти. Режисурата ѝ на някои от екшън сцените също е прибързана, леко размазана, очевидно прикриваща употребата на дубльори и е далеч от нивото на най-добрите в жанра си.
Амбицията ѝ да направи страхотен шпионски филм е изразена доста очевидно в кратка сцена в началото на лентата, в която главната героиня гледа „Муунрейкър“, един от филмите за Джеймс Бонд. Но в опита си да бъде едновременно предистория на Наташа Романов, филм за действителни глобални проблеми и динамичен шпионски екшън, „Черната вдовица“ е по малко от всичко, но недостатъчно от каквото и да е.
Прочетете още от Георги Петров:
- Една история без край: За сплотените семейства, толерантността и бързите коли
- Ема Стоун триумфира с мода и дързост в „Круела“
- Анджелина Джоли все още „го може“ в „Те пожелаха смъртта ми“
- Класическото шпионско приключение на Бенедикт Къмбърбач
- Люк Еванс – филмовият Аполон от Уелс, който е влюбен в киното
