Михаела Петрова
Малко преди вечерята на Бъдни вечер, обичам да излизам. И да отида в някой бар. Живея в центъра на София, има голям избор на места, където ме познават. Обикновено са заведения, в които пиша през деня. Уточнявам този детайл, за да е ясно, че това за никого не е странно. Почти никога няма друга жена. Обикновено сме аз и мъжете, излезли за едно питие, за да не се пречкат на жените в кухнята. Или по друга, тяхна си причина. Рядко си говорим. Освен ако не се познаваме. Дори и тогава, по-скоро си кимаме и казваме „Наздраве“, но никой не прекалява с приказките.
Обичам това мълчаливо съмишленичество. Наблюдавам нашето смълчаване над питиетата и си мисля за тези малки бягства насред шумотевицата, от които имаме нужда. Не да останеш съвсем сам преди да седнеш пред постните гозби със семейството и да се правиш на учуден пред децата за щедростта на дядо Коледа, а да притихнеш сред други като теб. Да усещаш, че този импулс за отдръпване навътре преди да пристъпиш към нова доза празнична шумотевица, е изживяване, в което не си сам.
Разбира се, обичам и моментът на притихване у дома. Сред онези, с които си създал роднински връзки, независимо дали развитието на взаимоотношенията ви във времето, успяват да навлязат в истински сакралния смисъл на думата „семейство“. Всички знаем, че на едно по-еволюционно ниво, не кръвта, а сходния резонанс между хората, много повече създава усещане за семейство.
Нарочно не го наричам „духовна връзка“ – и това понятие е твърде изкривено вече. В момента предпочитам удобството на терминологията, която би могла да се свърже със струнната теория. Резонанс - тонът, вибрацията, трепетенето, при което общуването между вас не създава усещане за какофония, за фалшиви трели, за деликатно и възпитано отдръпване от възможния концерт на вашето общуване, а повече напомня на импровизациите в джаза – когато всеки музикант се вдъхновява от другия и това повдига нивото на радостта и се предава и на публиката.
Но мисълта ми беше, че дори когато не се усещаш в сроден резонанс със семейсвото, с което се полага да посрещнеш Бъдни вечер, онова притихване също се случва. Това е магията на Коледа – притихването. Смълчаването. Обръщането на погледа навътре сред блещукащите светлинки отвън. Там, където сякаш изпадаш, почти по невнимание, в усещане, което ми се струва, че мога да нарека „Божия милост“. Предаваш се. И поне за малко се оневиняваш за целия стрес, който си причиняваш. Отпускаш контрола, бдителността, егото се приспива и се отпускаш в трептенето на любовта, която си. Неосъдителна, приемаща, пречистваща.
В това притихване поне за малко, намираш място, на което всичко ти е ясно. Лесно е. Миролюбиво и добро е. Няма ориентири за нормалност. Това не те обърква. Не ти изглежда странно. Не е проблем. Твоите минути извън времето и пространството, елегантно споделени дори и с онези, с които не чувстваш резонанс през останалото време – това е истинската магия на Коледа. Притихването.
Насладете му се изцяло, позволете му да ви погълне. Няма за къде да бързате. Честитките в месинджър могат да почакат.
