Михаела Петрова
Обичам да пътувам с приятелските си по света. Дори само виртуално. Чрез техните публикации в социалните мрежи.
През последните месеци, това е една от малкото причини да влизам в профила си и да плъзгам курсора по стената. Опитвам се, колкото мога да прескачам отровата от всевъзможните дискусии по обществено-политически теми.
Даже наскоро се смяхме с една приятелка, че стана като едно време, когато новините бяха само партийни и въобще не ги слушахме, а чакахме международните, защото ще покажат някой и друг пейзаж от големия свят. Макар и само за секунди. Достатъчно, за да започнеш да мечтаеш.
Спомням си, че когато започнахме да учим география, за да запомня уроците, си измислях, че пътувам. Бях си направила график от коя до коя дата съм на пътешествие в някоя чужбина. И докато „съм“, например в Осло, издирвах всякаква информация за Норвегия. Най-често от купени на черно броеве на списание „Паралели“. Четях и малкото достъпна и суха информация в енциклопедии. Останалото си го доизмислях. Но след въображаемия си престой, вече можех да разказвам на приятелите си интересни неща за държавата, в която съм била. Макар и само наужким.
Доста свят обиколих така. Но когато отвориха границите не станах истински пътешественик. Може би защото това бяха времената на първата голяма емигрантска вълна и приятелите не стягаха куфарите, за да се върнат загорели и развълнувани от водолазни приключения, плуване с делфини, гмуркане с китови акули, изследване на подводната флора и фауна с подводници, рафтинг в Непал, ритрийт в Гоа и Бали, среща с бели мечки в Норвегия или празнуване на Коледа в Лапландия. Стягаха си куфарите, за да не се върнат следващите десетина години.
Излишно е да казвам, че преди да влезем в Европейския съюз, и преди ерата на нискобюджетните полети и възможността да спиш в домашни условия, благодарение на платформите, които направиха възможно всеки да превърне апартамента си в хотелска стая, да сподели уменията и знанията си с любопитни туристи, беше доста скъпо да изкараш и три дни в европейска столица като турист.
От една-две години обаче, онзи детски спомен започна да се събужда в мен. И да преодолявам нагласата си, че интересните пътешествия са нещо недостъпно. Все по-често отварям сайта на списание Wanderlust...
„Уондърлъст“ е специална дума, която означава буквално „страст към пътуване“. Но не означава турист. Нито някой, който ходи на почивка в Гърция и Турция с гаджето или семейството си. Обяснението е малко по-дълго. Това е дума за пътешественик, който е открил тази страст извън основните приоритети – семейство, кариера, себеразвитие чрез учене на нещо и прочее житейски цели, които оформят статуквото. Не става дума и за пътуването с организирана екскурзия и посещение на най-популярните забележителности с туристическите пакети за средната класа. А за пътешествие, при което излизаш от утъпкания коловоз. За желанието да се изживее приключение.
Интересното е, че състоянието „уондърлъст“ не може да те владее през целия живот. Появява се или в ранна младост, продиктувано от желание да се впуснеш в живота и изследване на неизвестното, далеч от мама и татко, училище, заварен социален статус, да се порадваш на света, докато си неангажиран и много любопитен.
Другите две възможности тази страст изведнъж да избуи у някого, е на по-стари години. Ако човек има късмета да е в добра физическа и финансова форма, когато децата му са пораснали, а партньорът – починал, например. Този пример, го давам само защото се сетих колко много споделяха всички историята на една 80-годишна жена, чиито съпруг бил военен и цял живот тя живяла само в затворени военни бази. Когато починал човека, така се беше развихрила, че не можеха да я спрат да лети с въртолети, да скача с парашути, да си наваксва каквото може.
Но тази страст може да се появи и на „попрището жизнено в средата“, ако човек е зациклил. И това, което доскоро му е давало смисъл, започва да го оттегчава, да се чувства дезинтегриран, попаднал в капана на рутината, без среда, която да го вдъхновява. Това е онзи импулс – да кажеш „майната му“, „да нарамиш раницата“ и „да сграбчиш живота“. В такива моменти, наистина е животоспасяващо и най-здравословно, да предприемем приключение, което да ни извади от зоната на комфорт. Да сменим гледната точка. Да направим нещо необичайно и нетипично.
Такова, за което всички, които много добре те познават, да погледнат учудено и да попитат: „Ти полудя ли? Какво ще правиш там?“. При мъжете това се приема по-лесно. Все още е силно убеждението, че те са тези, които „могат да си вземат шапката“ и да тръгнат нанякъде с малко багаж. На жената винаги й трябва по-голям куфар, което често стопява първоначалния приключенски ентусиазъм. Но дори и да пренебрегнем фактора с багажа, към познатата социална роля на мъжа все още е прикачено клишето, че ако жената не ги чака да се наскитат, мама все ще ги приеме след скитнята. Но жената традиционно няма тази привилегия.
Разбира се, традициите не са това, което бяха. Днес жените си взимат тази привилегия. Понякога заедно с мъжете си, друг път заедно с приятелки, а някои дори се осмеляват да поемат solo trip. Всяко от тези пътешествия има своя чар и смисъл и затова се радвам толкова, когато гледам снимките от приключенията по света на моите приятелки. Те много рядко са от хотели и плажове. Някои са поклоннически – по свети места, други са авантюристични, свързани с всякакви екстремни спортове или тематични – посещение на винени изби в Италия и Франция, няколко месеца с лодка-къща по каналите на Холандия, толкин туризъм – специално за феновете на „Властелина на пръстена“ и какво ли още не.
Говорим си за...
Истинско вдъхновение обаче са изживяванията, които съвсем обикновени хора с най-разнообразни професии, като теб и мен, неспециализирани в областта на масовия туризъм, предлагат като алтернатива за днешните пътешественици. Моя приятелка беше на тур с наименование „Най-добре пазените тайни на Париж“. Техният гид бил младо момче, което от 4 години работело в държавния архив.
Любопитството му към историята, го отвело към откритието, че има няколко много съществени грешки в популярната история на Париж – онази, която ще ви разкажат всички професионални туристически водачи. Не защото ще ви лъжат, а защото не се знае и никой не си е дал труда да изправи грешките. Това момче обаче преобърнало представите й за града, в който тя гостува поне два пъти годишно при роднини.
Ето такива интересни неща, които само местни хора със специален интерес в дадена област могат да ти разкажат, събудиха задрямалата ми от детски години страст.
И без друго, попадам в категорията „на попрището жизнено в средата“, нямам нищо против да се впиша в клишето на начинаещ уондърлъст, вдъхновен от новото поколение жени-пътешественички.
Още от Михаела Петрова:
- Мартенски мъже
- Оскар за любовта!
- Кавалер: made in BG
- Културен шок или различните са различни, защото ние ги приемаме за такива
- Не съм вярвала, че ще живея в свят, в който вече не общуваме помежду си
- Къде ми е проблемът с „джендъра“
