Времето ни кара да се обръщаме с усмивка назад, защото зад гърба ни са всички спомени, които доказват, че сме живели. С всеки изминал ден си спомням нещо забравено и вероятно това е част от смисъла на живота. От позицията на времето претегляме предишни действия и постъпки, за да правим правилните избори сега.
С носталгия се връщам към ученическите си години. Обичах училището, бях любознателно дете, но така и не развих никакъв интерес към математиката. За мен тя си остана скучна наука. Когато бях в единайсти клас, учителят с тържесвена усмивка ми завиши крайната оценка, защото по всички останали предмети бях отличник. Смили се над мен, така да се каже, заради общия отличен успех, с който завърших. Удстои ме с тройка по милост. Какво да се прави – едни харесват повече литературата, втори – историята, трети – биологията, физиката или химията.
В аритметиката може да не съм добър, но никога не забравям, че за всяко нещо има и едно наум.
В главата ми не спира да свети семафорът на съмнението, защото и в реалността обстоятелствата не са такива, каквито изглеждат. Те са като совите от сериала „Туин Пийкс“.
Живеем собствените си животи, а това отнема твърде много време. От друга страна, ентусиазирано мечтаем да пуснем котва в чужди води. Всеизвестно е, че пътешествията в живота на другите носят повече наслада и приключения, отколкото едно обикновено пътуване до Париж. А и излиза несравнимо по-евтино – достатъчно е да затворим очи.
Презумпцията, че останалите съществуват по-щастливо, ни държи нащрек като пред неизвестно в уравнение. Винаги имаме едно наум, когато стане дума за успеха на хората около нас. Думата „ако“ си е чиста единица. Предположенията и оправданията я използват толкова често, че речта започва да звучи направо безумно.
Пресмятаме безгласно аргументите „за“ и „против“ и лесно намираме начина да избегнем собствената си нерадост от радостта, която другият заслужено изпитва.
Втренчени в проблемите си, стоически отделяме няколко минути, за да засвидетелстваме съжаление към чуждите неволи. Цъкаме с език, сменяме канала с дистанционното и се връщаме към измамната наслада на сериала, в чийто главен герой сме се припознали.
Совите не си падат по романтиката. Само дават вид на хрисими същества.
Хищниците имат проблем със съня. Те ловуват нощем, когато останалите спят спокоен сън. Винаги го имам предвид.
Животът е вятърът, който буди пясъците в пустинята и носи облаците на дъжда. За нас кръговратът на сезоните отдавна се състои от нули и от единици. Добре познавам тази матрица.
Единицата в повече никога не е излишна.
Още от Добромир Банев:
- Зимата на нашето доволство
- „Бъднуване” е дума, която трябва да изпълним със съдържание
- Стъпвай уверено, гледай към звездите
- За сина майката е любов, която не прилича на никоя друга
- Любовта е странен случай
- След гръмкия смях на влюбени се обичаме повече
- За вечността са нужни двама
