Някои филми просто не могат да бъдат леки и за разтуха. Не могат да те разведрят след тежък работен ден. Не могат да ти изгубят времето или да ти помогнат то да мине по-бързо. Не могат да те разсеят, нито да те накарат да се разсееш. Могат обаче да те накарат да се замислиш и силно да те разтърсят. Такива са филмите, които идват направо от живота. В тях няма измислица и тя всъщност не е нужна. Защото големите истории вече са изживяни и разказани. Тях не ги отмива реката на времето, а само ги носи през него. Просто защото са истински.
Такава е историята, която разказва филмът "Преди да забравя". Крайно човешка. Човешка до болка и до онзи миг на изтръпване след болката. Човешка до последната клетка. Човешка като нашата човешка ранимост и крехкост, която за миг може да излезе на показ и да се отвори като рана. Виждаме животът на една дъщеря, в последните дни на нейния баща, болен от деменция. Виждаме битката на тази дъщеря, на тази млада жена, която е готова да се съпротивлява срещу даденостите, вцялата им суровост до последния момент, в който има за какво да се бори. Да поеме въздух и да продължи да прави същото.
Битката за живота е ясна. По-интересна ми е темата за битката за паметта. Какво става когато спомените изчезнат? Опитваш се да създадеш нови, да се върнеш някъде там където си бил, да дадеш шанс на паметта да се върне при теб, макар тя отдавна да ти изневерява. Как се живее така? Не се живее. Тръгваш на път. Искаш да изчезнеш. Пътуваш. Отиваш при спомените, които ги няма. Опитваш се да си спомниш. Не можеш. Опитваш. Не става. Реалността е такава. Какво ти остава? Надеждата в бъдещето. В детето ти. В упованието. Няма друго. Това е. Нямаш избор. Избрал си. Да обичаш до последно. Да оставиш един старец в дом за стари хора е лесно. Всички правят така. Всички, които са се предали. Но ти... Ти обичаш.
Това е филм, който ще ви напомни една изключително простичка и голяма истина – обичта не се забравя. Дори и ти да не помниш себе си, тези които те обичат, те помнят. Те са там, за да ти помогнат да си спомниш. Да плачат, когато не си спомняш. Да бъдат до теб, независимо от всичко. Въпреки всичко. Любовта винаги е "въпреки". Тя не е "заради". Ако е „заради“ – вероятно не е любов. Толкова велико е всичко това. Нещо като звукът от българската народна музика, която накара дядо Стоян, главният герой, да си спомни кой е за няколко секунди. Преди да забрави отново. Няколко секунди стигат, когато обичаш. Не забравяйте да гледате този филм. Имате още седмица.
