Малко са филмите, които се очакват с нетърпение по толкова параграфи, колкото „Домът на Гучи“ – класен режисьор, бляскав актьорски състав и сензационна истинска история. Всички фактори за комерсиален успех и спечелени награди са налице досущ като при суперзвезден отбор по футбол или баскетбол – Реал Мадрид от 2004 година или Лос Анджелис Лейкърс от 2012 година.
Ако сред читателите има фенове на някой от двата спорта, то те вече знаят, че нито Реал Мадрид през 2004 година, нито Лос Анджелис Лейкърс през 2012 година печелят титла на който и да е фронт. До голяма степен е такава и съдбата на „Домът на Гучи“, който дотук се радва на твърде ограничено критическо одобрение, за да се надява на много спечелени награди през зимата, а в комерсиален аспект бе победен в премиерния си уикенд от анимация на Дисни.
Причините за неуспеха на проекта са комплексни, но огромните имена в актьорския състав просто изискват да започнем от тях със своите репутации и магнитуд. Лейди Гага, Адам Драйвър, Ал Пачино, Джереми Айрънс, Джаред Лето и Салма Хайек – за почти петте години, в които публикувам статии в този сайт, съм имал поводи да пиша материали, изпълнени с похвали, почти за всеки един от тези великолепни изпълнители. Какво може да се обърка във филм с всички тях?
► „Роди се звезда“ и големият пропуск на наградите „Оскар“ тази година
► „Имало едно време... в Холивуд“: Безсмъртният Ал Пачино – живата легенда на актьорското изкуство
► Една космическа ода за любовта: Анджелина Джоли и Салма Хайек са „Вечните“
Ами сценарият, разбира се. Всеки актьор, независимо колко е талантлив, дързък, подготвен или отдаден на амплоато си, е роб на думите, написани в сценария. В „Домът на Гучи“ сценарият се лута между комичното и сериозното, между документалното и художественото, за да се окаже в крайна сметка заровен в една повествователна празнота без реално послание или силен емоционален ефект.
В това отношение „Домът на Гучи“ може да бъде диаметрално противопоставен на „Последният дуел“ – другият филм по истинска история на сър Ридли Скот от тази година, излязъл по кината преди малко повече от месец. В „Последният дуел“ сценаристите Бен Афлек, Мат Деймън и Никол Холофсенър са толкова съвършено наясно с емоционалния ефект, който искат да възпроизведат, и посланията, които искат да предадат, че излагат историята си от три различни гледни точки.
Резултатът е оригинално, стойностно преживяване с театрален оттенък от гледна точка на разделението на трите действия на сюжета, но и с разпознаваемия кинематографичен отпечатък на легендарния сър Ридли Скот в режиьорския стол. В „Домът на Гучи“ почеркът на Скот отново е налице – снимачните локации са пищни, красиви, автентични и широкомащабни; достоверността, така важна в който и да е филм по истинска история, лъха от всеки кадър.
Но това, което отчаяно липсва, е съдържателно повествование. Лентата започва по предвидим начин, в средата си заплита по интригуващ начин няколко нишки и в крайна сметка стига до празно, предсказуемо заключение, в което надписите на екрана, информиращи ни какво се е случило с действителните личности зад персонажите, са най-интересният елемент.
Нищо не ми показа този факт по-красноречиво от реакцията на хората в киносалона с мен, когато прожекцията бе прекъсната за няколко минути поради технически проблеми. Някои побързаха да отскочат до тоалетната, но повечето извадиха мобилните си телефони и веднага започнаха да търсят подробности за фамилията Гучи и Патриция Реджани.
Встрани от това, единственото друго нещо, за което вероятно ще си говорите с близките си хора, след като гледате „Домът на Гучи“, ако решите да го сторите, ще са акцентът и визията на филмовите звезди в различни роли. Лейди Гага води актьорския състав в главната роля на Патриция Реджани, твърдо решена да стане Гучи и да се домогне до позиция на финансово могъщество във фамилията.
В амплоато Гага е безкрайно експресивна, с което приковава зрителското внимание, но траекторията на развитие на героинята ѝ е болезнено пресказуема. Акцентът, с който изпълнителката говори на английски език във филма, нито е автентичен италиански, нито е нормален американски. В тези два аспекта същото може да се каже и за останалите известни имена на екрана с едно крещящо изключение.
То е гениалният Джаред Лето, неузнаваем под огромно количество грим – дебел, оплешивяващ и мустакат. Италианските му маниери са издържани до съвършенство, от постоянното жестикулиране до малките междуметия като „Буф!“, които използва, за да демонстрира емоция. Героят му Паоло Гучи, черната овца на семейството, е и сред най-интересните от гледна точка на личностна еволюция, тъй като до голяма степен държи и ключовете за развитие на цялото действие.
Безупречните костюми, зашеметяващите снимачни локации, суперзвездите пред камерата и маестрото зад нея правят „Домът на Гучи“ много красив филм. Но в комплект със сценария на неизвестните Беки Джонстън и Роберто Бентивеня, това е красота без стойност и стил без субстанция. Ако ви се гледа страхотен, стойностен филм по истинска история на сър Ридли Скот от тази година, зачеркнете този и изберете „Последният дуел“.
Прочетете още от Георги Петров:
- Една космическа ода за любовта: Анджелина Джоли и Салма Хайек са „Вечните“
- Най-противоречивият Агент 007 и неговото наследство
- Северното сияние сред новите звезди на Холивуд: Карън Гилън
- Проблемната последна авантюра на Скарлет Йохансон в „Черната вдовица“
- Една история без край: За сплотените семейства, толерантността и бързите коли
