Не че не казвам „обичам те“, когато обичам. Понякога и когато не обичам, а просто някой ми е само симпатичен. Обичам майка си и сестра си, децата си, приятелите си, абе хората, към които по презумпция, по кръв, по душевно и духовно родство изпитвам обич. И на кучето си съм казвала, че го обичам и това е било наистина така.
Веднъж се обяснявах 15 минути в най-дълбока любов на един лъв в зоопарка, наистина обичам лъвове. Обичлив човек съм – обичам дърветата под прозореца си, обичам си цветята, особено една орхидея, която не спира да цъфти вече четвърта година непрекъснато, подариха ми я в Елена на една среща с читатели. Обичам си всички камъчета, обикновени, донесени от приятели, защото аз това заръчвам на всеки – камъНче да ми донесе оттам, където отива. Обичам си и полускъпоценните камъни, луда съм по тях. И си говоря на всичките живи и неживи неща, които са ми скъпи на сърцето. И по телефона се възторгвам „обичам те“, „обичам те“, „обичам те“ на хора, които, разбира се, обичам и знам, че се радват да го чуят от мен.
Изобщо – обичосвам се. Искрено. На всеослушание. Невъздържано и без каквото и да било притворство.
Единствено когато ми се случва Любов (да, с главна буква, да случвало ми се е няколко пъти, завиждайте!), онемявам. Всичко друго, купища смешки, страшки, истории, откровения, спомени и проекции мога да изговоря, но не казвам тези две думи. Единствено тях. Защото ако ги изрека на глас, имам чувството, че те някак ще омаловажат Голямото, ще го сведа до лъва в зоопарка, брезите под прозореца, кучето, орхидеята, камъка с форма на сърце от остров Тасос, двойката дървени жирафи от Трявна, те са ми много скъпи, но са предмети. Макар донесени, подарени, посадени от скъпи хора. Ще изместя точката на обичта си от децата и роднините към любимия и някак той няма да е Друго.
Говорим си за...
А любимият е винаги друго – ама абсолютно друго. Как да го сравня с децата си, майка си, приятелката си, няма как. А най-вече – ами веднъж съм казала на първата си любов „обичам те“, на втората като го кажа, то не е същото, не обичам по същия начин, не е възможно, обичането или го чувстваш, или говориш за него. С едни и същи думи за различни чувства. Защото ако ми кажете, че чувството към определен в момента човек е като това към друг в друг момент – хайде холан! Няма начин да е така. Ако някой иска да опонира – моля. Няма да успее да ме обори.
Ако беше еднакво обичането, защо по една или друга причина свършва? Най-елементарното – вчера си умирал от любов към някого, а днес се чудиш на акъла си. Защото любовта, дори онази с главно Л, както неочаквано започва, също толкова неочаквано си отива. Никой не е могъл да обясни защо и как, изобщо не се наемам да постулатнича. Просто не казвам „обичам те“. Показвам го. Има го в очите ми, в жестовете, във всички останали думи и действия. И не обичам да ми казват, че ме обичат. Или го разбирам, или не ме интересува.
Всъщност това ми е един от признаците, че ми се е случила Любов. Синкопите на сърцето, световъртежът, омекването на коленете, изблиците на смях, отмятането на косите, потъването в погледа, абе… и изведнъж „обичам те“. Не разваляй магията, че веднага лъсва полузаспалият дрогиран за целта заек, дето го вадиш от цилиндъра с уж вълшебна пръчка. Пак подчертавам – говоря за Любов. Тая, дето на сто години идва по веднъж, според Куприн. Идва и по-често, слава Богу, ама няма общо със смяната на партньорите като носни кърпички.
Ама той ми каза, че ме обича, реве една позната, пък сега какво стана не знам, вече не ми се обажда. Ами не ти се обажда, защото ги мотоляви тия думички на някоя друга, която утре ще реве като теб. И си представям миличката картинка как си седят двамца и си плещят колко много се обичат, ей тъй, щото така се казвало. Ма кой както иска да си казва или показва чувствата. И не ангажирам никого с моето мнение. Просто не казвам „обичам те“ на този, дето умирам от любов към него. И не обичам да ми се обясняват.
Моето момче, след като изведнъж усетихме (винаги е изведнъж и винаги се усеща!), че щрак, това е, няма измъкване, а и не искаме да се измъкнем, че земята политна под краката ни и трябваше да се вкопчим един в друг, за да не паднем, просто каза в ухото ми с най-дрезгавия си и най-тих глас „Позволи ми да те обичам…“ Позволих му, къде ще ходя. И му позволявам с всичката си сила, защото и той ми позволи да го обичам. Без да му го казвам. Щото дори опияненият заек може да се стресне от много плямпане над цилиндъра и върви го гони. А магията си заслужава омертата. Шшшшшт!
Още от Маргарита Петкова:
- Да кажеш, че си щастлив е равносилно да признаеш за срамна болест
- Целувай ме много!
- Хайде да избягаме, където никой няма да ни види и да ни завиди...
- Имало едно време... мъже
- Ще ми вземеш мъжа, ама другия път!
- "Докато смъртта ни раздели"
- Когато любовта се превърне в тежка дрога
