Като жена, която е разпуснала косите си и сутринта е забравила да ги среше. Просто ги е прихванала с първата попаднала ѝ шнола, колкото да не ѝ пречат под жарките целувки на слънцето. Като мъж, който набързо е облякъл свалена от простора риза и без да я закопчава е направил първото за деня кафе. За себе си и за жената, разбира се. За двамата си. Защото августовските нощи са кратки и горещи. В който смисъл си изберете, най-добре във всичките.
Защото всичко за всекиго има различен смисъл, най-естественото нещо на света е да виждаме нещата различно. Дори когато са споделени. А август е най-споделеният месец, този, в който хората са най-много и най-плътно заедно. Не само защото е отпускарски. Не само защото е последният, в който вакханалията на сезона е в своя апогей. Не само защото се ловиш за всеки негов миг като за последната сладостност на лятото и първото пожълтяло и отронило се листо от дървото свива топката в стомаха ти пред неизбежността на посягането към дреха, за да наметнеш с нея голите си рамене.
Защото първият дъжд, все още летен, все още весел и чакан, просмуква под кожата ти потреперването пред невъзвратимостта на безгрижните мигове, когато забравяш, че те чакат куп работи за вършене. И които ще свършиш, разбира се, но не през август, не през август, който… Ами който така или иначе свършва. Всичко свършва, за да се повтори пак и пак. Но никога не точно този. Може да е сто пъти по-наситен, по-отмалял, по-влюбен, по-авантюристичен, по-нежен, по-небрежен, по всякакъв, но не точно такъв. Нищо не е такова, каквото е и каквото е било.
Тънката носталгия на август е най-необяснимият вкус, който пазиш през всички останали месеци.
Следите от морска сол по раменете ти сякаш остават неизличими, както и разликата в тена на онези места, скрити от чуждите погледи. Само твои и на още един човек, хайде да не бъдем чак толкоз благоприлични, а? И дъхът на неистово разцъфтялите се детелини, и жуженето на пчелите, и нощните звуци, които само през август се чуват по-ясно, не знам защо, и шепотът на вятъра в тревите, и славеят, чиито кристални трели се разсипват зад отворения прозорец, и напечената земя под стъпките ти, всичко, което го няма в друго време. Само през август.
Тогава, когато природата прибира полите си, почиства ги от полепналите репеи и ги изпира за последно в започващите да охладняват ручеи. Бавно се заема със стягането на багажа, да, има още време, има още горещина и слънце, и мирис на треви, и кротко припляскване на вълни, още мъничко, още малко повече, но… Кестените вече са наежили зелените си дрешки и скоро ще започнат да тупкат по земята като гланцирани миниатюрни сърчица. Просто август ще остави сърцето си на септември и ще се качи в последния вагон на лятото, а ние… Ние ще му махаме за довиждане, не за сбогом.
Скъпа, казва тихо Скъпият, докато лежа на рамото му в тревата и гледаме нощния небосклон, август не е следобедът на годината, както всички цитират един писател, август е див звездопад, гледай – две звезди наведнъж се стрелнаха надолу, пожелай си нещо!
„Пожелавам си август“, шепна беззвучно и вадя една сламка от разрошената му коса, а звездите слизат в очите ни.
Още от Маргарита Петкова:
- Ю като юли, Ю като лЮбов
- Коя щях да бъда, ако не ми се беше случил?
- Юни седи пред запалената камина
- Всяко време е време за любов
- Паля колата и идвам!
- Не вярвайте на слуховете за мен. Много по-лоша съм
- Любовта ухае на люляк
- Госпожице, не му отпускай края!
- Когато споделяш и хляб, и легло, тогава е близост
- Никой не ти е обещавал да ти е лесно
