Асоциацията на чуждестранната преса в Холивуд обяви на 3 февруари номинациите за ежегодните си филмови награди „Златен глобус“. Обстоятелствата около пандемията от коронавирус, избухнала в началото на миналата година и бушуваща и до днес, форсираха закъснение от цял месец спрямо обичайните дати, на които се обявяват номинациите и впоследствие се раздават статуетките.
Но пандемията очевидно не попречи на работещите в киното и телевизията да създадат достатъчно стойностни проекти, достойни да бъдат отличени. Сред номинираните виждаме различни любими заглавия от изминалата една година, наред със звезди, които обичаме да гледаме и на малкия, и на големия екран. Но в нашата страна една номинация е по-важна от всички останали.
Българката Мария Бакалова e сред номинираните в категорията за най-добра актриса в главна роля в комедия или мюзикъл. На възраст от едва 24 години, Бакалова вече пише нова страница от историята на родното кино със своето постижение, невиждано досега. И, както е болезнено характерно за нашата страна, номинацията ѝ вече предизвика разнопосочни реакции до степен на поляризация.
Нека отговоря в прав текст на въпроса от заглавието на собствения ми текст: смятам категорично, че номинацията на Мария Бакалова е повод, ако не за национална гордост, то поне за елементарна човешка радост. По мое мнение въпросът не е сложен или поляризиращ, но при все, че очевидно се третира като такъв в българското публично пространство, на свой ред ще го разгледам по този начин.
Разбирам автоматичния скептицизъм, който думите „повод за национална гордост“ пораждат. Постиженията на спортисти като Цветана Пиронкова или на актриса като Мария Бакалова са преди всичко техни лични. Техните успехи не намаляват броя на жертвите на домашно насилие у нас, нито магически образоват конспиративните теоретици в Интернет, които не вярват, че такова нещо като коронавирус съществува, нито пък правят управляващите страната ни по-кадърни.
България си остава България, със или без успехите на личности като двете гореспоменати дами. Разбирам и раздразнението на трезво разсъждаващи хора, когато четат истерични дитирамби от хаотично драскащи в онлайн пространството хора, водени от криворазбран патриотизъм, в подкрепа на наши спортисти, независимо от ситуацията, в която те се намират, или думите, които са изрекли.
Но фактът, че жена на име Мария Бакалова, родом от страна, която надали има професионално активно население и от 5 милиона души, е номинирана в една категория за награда редом със звезди и легенди от актьорската професия, е изумителен. Тези, които неглижират постижението ѝ, не осъзнават колко е монументално и очевидно не разбират колко жестока е конкуренцията в Холивуд.
Кой човек на планетата Земя не си е мечтал в един или друг капацитет да мине по червен килим в Холивуд? Кой не си е мечтал да бъде обичана фигура от света на шоубизнеса и изкуствата? Именно заради отговорите на тези реторични въпроси, тези сфери генерират десетки милиони работни места само в Съединените щати, да не говорим пък за целия широк свят.
Казано по друг начин, конкуренцията за тези така мечтани места на червения килим е ненормална, нечовешка, несравнима с тази в който и да е спорт, с тази в почти която и да е друга възможна сфера. Конкуренцията е толкова жестока, че в продължение на десетилетия в Холивуд се е култивирала среда, позволяваща на насилници като Харви Уайнстийн да преуспяват и принуждаваща дори силни и талантливи жени да си мълчат от страх да не изгубят професионалните си позиции.
Нека само разгледаме кои са другите имена, номинирани в категорията за най-добра актриса в главна роля в комедия или мюзикъл. Това са Розамунд Пайк, родена в Лондон и отгледана като единствено дете на двама оперни изпълнители; Аня Тейлър-Джой, дъщеря на психоложка и международен банкер, постарали се да ѝ дадат възможно най-доброто образование във всяка от трите големи държави, в които семейството е живяло; Кейт Хъдсън, буквално родена в света на киното от своята номинирана за „Оскар“ майка Голди Хоун; и Мишел Пфайфър, която... сериозно ли трябва да обяснявам коя е Мишел Пфайфър?!
До тях се нарежда едно 24-годишно момиче, родено в Бургас и завършило НАТФИЗ. Постижението ѝ е изключително и историческо. Мария Бакалова не е втората или третата по рода си в своята сфера. Тя не се опира на школи с утвърдени исторически традиции. Тя е първата българка, номинирана за „Златен глобус“ за главна роля. И това заслужава огромна доза уважение.
Някои сравняват Бакалова с Димитър Маринов, който беше в актьорския състав на „Зелената книга“, лентата, спечелила „Оскар“ за най-добър филм преди две години. При все, че Маринов също е надделял над жестока конкуренция, за да си осигури мястото пред камерата редом с Махершала Али и двете изречения, които изрича за цялото си екранно време, постижението на Бакалова е, казано почти буквално, от друга галактика. И закономерно заслужава съвсем друго отношение.
Други пък твърдят, че актрисата не заслужава уважение заради жанровата идентификация на филма, в който участва. Те очевидно не са съвсем наясно за какво говорят. Да, хуморът на Саша Барън Коен, сценаристът и продуцент на „Борат 2“, не е по вкуса на всеки. Той е гротесков, брутален, груб. Половината от филмите му, като Bruno или The Brothers Grimsby, тотално пропускат целта, отивайки в напълно излишни крайности.
Но в ленти като „Борат“, „Диктаторът“ и „Борат 2“ британският комик сатиризира стълбове на популярната култура и всекидневието, които си заслужава да бъдат сатиризирани. Това не са „тъпи американски комедии“ – на първо място, авторът им не е американец. Това са пародии, а никоя от тях не е била по-уместна или необходима от „Борат 2“, излязла в края на президентския мандат на Доналд Тръмп.
Личният адвокат на Тръмп и бивш кмет на Ню Йорк, Руди Джулиани, се зае да разкопчава панталона си в една хотелска стая с Мария Бакалова, мислейки, че тя е репортерка. Новината светкавично обиколи света, затвърждавайки факта, че всеки елемент от наложената през последните четири години култура в Щатите си заслужава да бъде разбит, изобличен, иронизиран – и колкото по-безпардонно, грубо и очевидно е направено това, толкова по-добре.
Но встрани от целите и стойността на хумора в „Борат 2“, заложената човечност във филма е качеството, което критиците от цял свят хвалят и почти еднолично отдават на представянето на българската актриса. Емоционалната дълбочина, която Бакалова придава на сюжета на абсурдната комедия в амплоато на дъщерята на главния герой, е похвалена дори в отзиви за лентата, които не са особено положителни.
Самият Саша Барън Коен категорично постави във фокуса на всяко свое промоционално интервю във връзка с излизането на филма именно представянето на 24-годишната българка. Заради всичко това и Мария Бакалова в крайна сметка е номинирана и заслужава уважението на всички ни.
За финал бих се върнал на това, че номинацията на българката е повод, ако не за национална гордост, то поне за елементарна човешка радост, правейки един последен паралел със спорта. Не обичаме ли да викаме всички за аутсайдера, независимо за какъв сблъсък говорим? Не ценим ли успехите на тези, които ги постигат въпреки всички залози срещу тях и неблагоприятните странични фактори?
Всички лесно се идентифицираме с тези личности, това е част от нормалния човешки манталитет. Затова и толкова много филми се опират на подобен тип истории. Предвид конкуренцията ѝ в категорията, Мария Бакалова надали ще спечели „Златен глобус“. Но ако го стори, ще се зарадвам много – не заради самоцелния, безстойностен, уж патриотичен довод, че тя е българка; а просто защото съм човек и ще се изкефя, че аутсайдерката е победила големите фаворити. Давай, Мария!
