Гледах „Посоки“. Новият български филм на режисьора Стефан Командарев. Иска ми се да споделя с вас вълнението си от това изживяване. О, да – този филм е изживяване. Той е разтърсване из основи, онемяване, разплакване отвън-навътре, смях през порой от сълзи, крясък в тиха стая.
Но стига с тия поетични сравнения! Ще ви разкажа по същество кое толкова ме впечатли. Всъщност то не бе едно нещо, ако трябва да бъда точен. Нека се спрем на главното – честността. Дълбоката, брутална, на моменти достигаща до крайности честност, с която е описана действителността в нашата родина.
Цялостно и без излишни увъртания, без специални ефекти и посредством брилянтната игра на актьорите и завидната степен операторско майсторство, пред зрителя се открива цялостната картина у нас – ужасът, гладът, немотията, престъпността. Несправедливостта на ония, които стоят и наблюдават от високо тези под тях и ги стъпкват с крака като мравки. Защото имат пари. Или защото имат позиции в обществото. Или защото имат връзки. Такива хора могат да убият и да им се размине.
Когато обаче обикновеният, тъй наречен „малък човек“, убие някого – той влиза моментално в затвора. Никой не го пита нищо повече. В килията и толкоз. Или си пръсва мозъка, да речем. От безсилие. Като един от главните герои, чиято роля изигра Васил Василев-Зуека. Малкият човек в един момент се уморява да го мачкат, идва му до гуша. И грабва пистолета. Причернява му пред очите. Следват няколко изстрела. После всичко свършва.
Побиват ме тръпки като се сетя за някои сцени. Така реалистични бяха, така неистови, че на моменти имах чувството, че не съм в киносалона, а на улицата. Там, където се случват всичките ужасии, разказани от шестте таксиметровите шофьори. Това е прекрасен похват, впрочем. Евала на този, който го е измислил.
Фактът, че са филмирани шест истински истории. Историите, дошли именно от самия Живот. Не е имало и никога не ще има такава снимачна площадка като Живота. На улицата понякога озверяваш. Не мислиш. Понякога ти хрумва да се хвърлиш от мост, защото не издържа на напрежението на битието – като в една от сцените.
Къде отиде милостта на Живота към Човека? Къде бе Бог, когато имахме потребност от Него? Къде бе Той, когато дъщерите ни ставаха проститутки, а синовете ни – престъпници, защото не им бе оставен друг избор, защото бяха изправени до стената от едно или друго проклето обстоятелство и нямаше с кого дори да споделят тревогите си, камо ли да си разрешат проблемите?
„Бог отдавна напусна тая страна, барабар с една трета от населението. Ние го изгонихме. Посоката, братче, посоката, няма я, изгубихме я...“ – изрече дрезгавият глас на Стефан Денолюбов, в ролята на хлебяра, нуждаещ се от сърдечна трансплантация преди края на филма.
И потръпнах. Тия думи ми се забиха в сърцето като игли. Помислих си дали не се нуждая от ново сърце. Дали България не се нуждае от ново сърце, после се сетих за думите на Юлиян Вергов – пак от филма – а те бяха: „Спасяват се живи хора, а не трупове.“
На излизане от залата треперех. От отвращение, заради изложените в сюжета истини. И от възторг, естествено. Бях открил новия си любим български и също така световен филм. „Посоки“, дами и господа.
Гледайте го, ако решите.
Още от Росен Карамфилов:
- Мила Родино... или защо сме единствената държава, в която хората с увреждания биват наричани инвалиди
- „Ще живея така, както желая или изобщо няма да живея.“ - изгубихме Долорес О’Риърдън, изгубихме един космос
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
- Къде ти е бил акълът, приятелю, когато си казвал онова заветно „Да“ в църквата?
