Покани човека в твоя мир, не отивай в неговата буря

04.07.2018 17:30

„Преди години бях отчаяна и изпълнена с чувство на безнадеждност“... Чух тези думи, докато ровех из книгите в една от големите книжарници. Нацелила бях момент, в който непозната авторка представяше своя книга. Никога няма да си купя това четиво. Което може би е жалко, но подхода на презентиране, отблъсна интереса ми.

Знам прекрасно, че има хиляди такива книги. Наясно съм и с това, че житейските крахове са един от пътищата за „събуждане на духовната ни природа“.

Още от Авторите

Обаче ей, мили откриватели на духовността си, моля ви, не превръщайте в маркетингова и рекламна стратегия няколкото преживявания, които са ви сринали в някакъв житейски момент. Няма начин целия ви живот да е бил скапан преди да сте открили онова, което на 64-та или 259-та страница ще наречете по вашия си начин „Бог“, „Вселена“ или „смути с кейл“.

Малки нервни кризи може да изникнат всеки ден. Малка нервна криза, наричам всеки момент, в който от нещо се отчайваш и за известно време те наляга безнадеждност. Най-хубавото, което можем да направим в тези случаи, не е хапче валидол, а малко рев. Да си поплачем за 10-15 минути, колкото да излезе през сълзите това психично окисляване. Имах такава сутрин наскоро и точно това направих, след което ми мина и ведро тръгнах за работа. И точно преди да разпечатам много спешен документ, компютърът ми, който настояваше за ъпдейт, нещо се бъгна. Наложи се да го рестартирам, а той ми „се изплези“ и започна да си инсталира новите програми. Спешният документ остана заключен за незнайно колко време. Системният администратор каза, че може да е блокиран целия ден. Нищо не може да се направи.

Излязох да се поразходя и в една градинка и седнах до малък водопад. Тогава се сетих – онова, което наричаме „крах“, „лош късмет“, „тъпо настроение, появило се от нищото“, дори и нещо по-сериозно като сецването в кръста, просто е сигнал за „ъпдейт“ на оперативната ни система. Извършва се с наложителен „рестарт“, по време на който единственото, което можеш да направиш, е да си почиваш. Да не правиш нищо. Освен, евентуално, да седнеш на тревата и да гледаш декоративен водопад.

Ако придадем друго значение на този „краш“, нещата несъмнено ще загрубеят и току-виж сме повярвали, че неудачите ни преследват и трябва да търсим спасение. Но пак ми се струва прекалено това да се отнася за цял един живот преди някакво глобално просветление.

Има един дзен коан, който много обичам: „Преди просветлението носих вода, цепих дърва. След просветлението нося водя, цепя дърва“. Просветлението не е в това да промениш живота си коренно, а да промениш отношението си към вече избрания живот. Така че, хайде стига с тази маркетингова стратегия – бях много зле, сега съм много добре. Нито преди си бил толкова зле, нито сега си толкова добре, след като продължаваш да мислиш в тези дуални категории.

Знам, че големите житейски крахове са една възможност, но съвсем не са единствената опция да стигнеш до своя вътрешен рай. И „героизма“ на онези, които са избрали този път не е нито по-голям, нито по-малък от „героизма“ на хората, които са предпочели да преминат през житейските си уроци без видими травми и осакатявания, без сериозни загуби, а в тихо и кротко вършене на онова уникално нещо, което този човек Е.

Съгласна съм, че има и много сериозни изпитания, пред които се изправя човек. Някои от тях са диагнози, с които човек не може да се справи. Дори и тогава, най-важното е какво отношение имаш към проблема. Не може да не сте чували за Биляна Савова и нейната кауза „Мога сам“, създадена първоначално за хора с МС. Биляна казва нещо много важно: „Не водя борба с МС и не страдам от тази диагноза. Благодарение на нея, аз просто разбрах как да живея“. Познавам лично и нея, и други хора, преминали сериозни изпитания, но никой от тях не твърди, че е бил нещастен преди. Може да е бил неосъзнат, но не и перманентно отчаян. „Бог прощава всичко, но не и отчаянието“, казва моят любимец Том Робинс във „Вила Инкогнито“. Тези негови думи са ми нещо като мото.

От собствен опит знам – била съм най-нещастна, когато съм попадала в собствения си капан да повярвам, че в мен има нещо несъвършено, което трябва да излекувам, оправя, изгладя, балансирам, ошлайфам. В тези случаи от кризата на собственото ми несъвършенство ме е вадила бохемската ми душа, която, Слава Богу, е наясно с дълга към удоволствието. Това е моят опит, път и избор. И както всеки друг, не е универсален.

Нямам нищо против нито един курс, събитие, семинар, индивидуална работа, на която се усъвършенства някакво умение, което е ценно за развиване на таланта ни да живеем по-добре във физическата реалност, която населяваме. Прекрасно е да има обмен на опитност. Ако имаш талант, разбира се, че ще отидеш на курс, който ще ти помогне да го развиеш. Ако имаш травма в диапазона – физическа, емоционална, ментална, разбира се, че ще потърсиш специалисти и среда, които да те подкрепят в процеса на изцелене. И няма сериозна причина нещата да са различни при откриване многоизмерните пластове от собствената ни духовна природа, дори и без големи лични катастрофи.

Идеята на духовната осъзнатост е, че ти си добре и затова си готов да твориш реалност. Кога имаш вдъхновение? Когато си добре. То те събужда и те кара да станеш и да отидеш да си свършиш работата. Кога си добър човек? Когато ти е добре и като отидеш при другите, и на тях им става добре.

А когато не си на кеф, направи нещо, за да ти мине. И чак след ъпгрейда отиди при хората. Така разбирам отговорността към другите на осъзнатия човек. Или както е казано в една японска поговорка: „Покани човека в твоя мир, не отивай в неговата буря“.