Умишлено не исках да публикуваме тази статия в Световния ден срещу насилието над жени, защото смятам, че за това трябва да се говори всеки ден. За огромно съжаление, това е проблем не само в България, но и по света. За огромно съжаление, много мъже не са мъже, а изроди. За огромно съжаление, травмите от подобни посегателства остават за цял живот в душите на наранените жени. За огромно съжаление, тази тъга остава някъде дълбоко в техните сърца и там дълго тлее.
Много от тези жени първоначално дори не осъзнават тежестта на ситуацията, в която се намират. „Той не беше в настроение, аз го дразних и затова ме удари.“ Няма такова нещо. Няма оправдание за такова отношение. Пардон, няма оправдание за такава липса на отношение. Защото отношението е да целуваш, да милваш, да прегръщаш, да галиш. Не да избиваш зъби. И докато избиваш зъби, да избиваш комплексите си. Комплексите, от които си направен. Комплексите, които те направиха такъв. Комплексите, заради които стигна дотук.
Жената не е виновна, че мъжът вече е станал животно. Или по-лошо – той си е бил животно, но в началото тя не е забелязала. Какво значение имат два шамара на фона на пеперудите в стомаха? Той те прави щастлива, нищо че ти посяга... Така си мислиш. Така се убеждаваш сама себе си. Той няма да повтори. Там е бедата. Ще повтори. Щом повтори – ще потрети. И така нататък...
Най-голямата заблуда на насилието е, че може да се случи еднократно. Всъщност насилието е механизъм. Всеки удар отключва следващия. Аз като човек, който се прекланя пред женското същество никога не бих си позволил да посегна на жена. Не за друго, а защото не бих си го простил. Моето лично мнение е, че е по-добре да се обесиш, отколкото да постъпиш така. По-честно е. По-логично.
Сега ще ви кажа къде липсва логиката. В поведението на онези жени, които биват насилвани, бити, тормозени, смачквани и въпреки това пишат по форумите и докато се оплакват от положението си, в което сами са се вкарали, искат съвет от другите как да се измъкнат от капана на мъжете си – насилници.
„Как да си тръгна от него, аз го обичам!”, признават те през сълзи безсилието си.
Не, скъпа, не го обичаш вече. Започнала си да обичаш собствения си мазохизъм. Към него си се привързала. И затова стоиш. Истинктът ти за самосъхранение отдавна крещи и ти му запушваш устата. Докато една вечер чуваш по новините за младата жена, която си отиде натикана в куфар. И си казваш наум: „О, колко страшно!”
Замисли се, че и на теб може да ти се случи същото. Не дай Боже. Дано не. Но е възможно. Затова ако човекът от лявата ти страна ти стиска душата – не си мълчи. Напротив – викай! Направи каквото трябва. Навреме.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- „Игра на калмари“ – сериалът, за който всички говорят
- Страхът от изневяра води до изневяра
- Когато системата се чупи, интернет човечеството се пречупва заедно с нея
- Мария Бакалова е прекрасна актриса и „Жените наистина плачат“ го доказва
- Мълчанието е по-страшно от скандала
