Михаела Петрова
В това да се сравняват постижения и таланти, винаги има нещо долно. И нечестно. Особено, когато става дума за изкуство. То не е спортно състезание, в което има ясни показатели и точкова система, независимо от качеството на играта, индивидуалния стил и талант, бързината и ролята на късмета.
Когато осъществяваме интимната среща с книга, филм, театрална постановка, преживяването е лично. А когато се свързваме с друго човешко същество, самият акт на общуване търси още по-голяма дълбочина. И ако това не се случи, с естествена лекота казваме: „Този човек не е за мен“.
Това съвсем не означава, че този човек не струва, че няма качества, че не може да бъде приятел, любим, партньор, баща. Означава само едно – че личните ни светове имат различен фокус и към момента не си пасват. Както не пасват парченцата пъзел от различни краища на една и съща картина. Но въпреки това, мястото на всеки един в голямата картина е изключително важно.
Както беше написал Труман Капоти в „Хладнокръвно“ - „Личните светове на всички хора са добри, независимо какви страсти върлуват в тях“. И това негово мъдро заключение беше свързано с хладнокръвните убийци, а не с невинните жертви. Което не означава, че трябва да оставаме безразлични и да не се пазим от онези, в които върлуват най-тъмните страсти, но със сигурност означава, че когато отвътре ни дойде да изразим „осъждане“ или модерно казано „хейт“, е много важно да изразим почитта си към личния свят на този човек.
Дори и само вътрешно да си кажем: „Уважавам и почитам твоето място“. И да се отдръпнем там, където усещаме, че е нашето място. Без повече да се занимаваме с избора на опитност на друг човек.
Преките ми наблюдения са свързани с новите български филми и новите български филми. Мненията се простираха от „Осанна“ до „Разпни го“. В един момент си мислех: „Абе, хора, как живеете с толкова силни полярни емоции?“. Покрай емоциите някак се пропуска онова, което се случва, а то е, че все повече българи творят. И на всичкото отгоре имат работа. Преживяла съм целия демократичен преход като журналист, който наблюдава онова, което се случва в сферата на изкуството. Честно ви казвам, никога не е имало толкова много хора, които са се занимавали с творчество.
Никога не е имало толкова много хора, които са търсели себеизразяване чрез писане, рисуване, пеене, свирене на инструмент, танц, „хенд-мейд“ и колкото и да се оплакват от ниското заплащане, то само изглежда ниско, защото има голямо предлагане. Има конкуренция. Търсене на нови таланти. Постоянно генериране на телевизионни формати, които също изваждат на светло нови и нови хора, които имат дарби. Не всички са професионалисти, не всички се справят добре, но имат желание.
Някъде дълбоко в себе си имат вдъхновение, имат личен мотив, имат дисциплина да правят онова, което искат.
Този факт сам по себе си е напълно достатъчен, за да им бъде отдадена почит. Дори и особено, когато почувствате, че това, което виждате не ви допада. Няма проблем, ако не е вашето, ако в този момент тази тема, идея или начинът, по който е осъществена, не ви докосва. За да намерим своето място, е важно да изразим уважение и към всичко онова, което ни е чуждо.
Този акт си е само за нас. Необходим ни е, за да освободим от нашия личен свят онова, което не ни харесва. Ако го мразим, осъждаме, обсъждаме, ако го величаем прекалено, създаваме привързване. Изграждаме връзка с това, което не е наше. И това поражда гняв. Той винаги застига само нас, защото ние сме тези, които го преживяваме. Истинската, дълбоката причина за негодуванието не е свързана с успеха и популярността на някой друг, а с вътрешното негодувание, че не сме си на мястото. Самоуважението ни започва да страда.
Ситуацията изключително много прилича на онези интимни връзки, в които хората се джафкат, дразнят и заяждат. В които се манипулират, проявяват насилие и в крайна сметка двете страни стигат до пълно физическо, ментално и емоционално разрушение, но вече не са в състояние нито да се пуснат, нито да намерят своето място.
И ако се случи да останат сами, казват онази реплика: „Няма кой да те напсува“. В най-добрия случай зациклят в рутинна повтаряемост на ежедневието и търсят нечий друг живот, от който да се вълнуват, който да обсъждат, да любят и мразят, да сравняват. Трудно е да привлекат нещо ново, радостно в живота си, защото вече са „обвързани“ със значимостта на другите. Независимо дали хвалиш или осъждаш нещо, това създава между вас отношения на значимост.
Да уважиш, да отдадеш почит на усилието на някой друг и да напуснеш сцената, за да си свършиш твоята работа и да живееш твоя живот е съвсем различно нещо. Може дори да го наречете „здравословен егоизъм“. Аз предпочитам да го наричам „себеуважение“. Но всъщност, няма значение как ще го наречем.
Важното е, че когато изразиш тази почит към самия себе си, нещата, с които се захващаш, ти се получават. Не по някакъв магически начин, а защото си свободен от обвързаност с хора, характери и успехи, които не са твоя работа.
И имаш времето, фокуса и намерението да сбъдваш себе си. Това е пътят и да привлечем онези партньорства, чието място в голямата картинка на пъзела е точно до нас. И най-сетне да се почувстваме истински свързани. Както с най-близките, така и с цялото.
Освободете се за своето истинско място. Това е моето предколедно пожелание за всички вас.
Виж още:
- В търсене на вълшебното хапче: диагнозата „Трябва ми чудо”
- Взаимоотношенията с работата също са партньорство
- Капаните на емоционалното наследство
- Любовта е дом
- Винаги всичко е наред
- Защо отказвам да участвам в междуполовата война
