"По-тежко е за онези, които реагират на реалността чрез защита"

И ето ни в края на 2020. Годината, която всички ще запомним. Като маркер на един свят, който няма да бъде същият, дори и след като свалим маските и защитите. Евентуално.

Четох наскоро текст от ръководителя на екипа, който разработва българската ваксина за превенция на коронавируса. Направи ми впечатление обяснението защо децата не боледуват или в най-лошия случай се справят много бързо и леко. Проф. Чорбанов от Института по микробиология „Стефан Ангелов“ към БАН обясни научно, че децата изкарват по-леко вирусната инфекция, защото нямат никакви антитела що се отнася до среща с други коронавируси в живота си. Т.е. не наличието на антитела, а липсата им помага на клетките, инициатори на имунния процес да развият защита на организма.

Твърде хлъзав е теренът на всички концепции за причините, лечението и профилактиката, които бяха развити от учени, практикуващи лекари, специалисти по алтернативна медицина, аматьори, конспиратори и „фейсбук народа“ като цяло. Аз избрах да се дистанцирам от която и да е версия. Не като отричам която и да било от тях, а като призная правото на съществуването им, но оставайки непривързана към която и да е. Но в случая, конкретно за целите на този текст, избрах тази за „липсата на антитела“ като отправна точка по чисто философски причини, така да се каже.

Първото нещо, на което учим децата си, е това, което и нас са ни учили – да изграждаме защити: „Измий си ръцете“, „Внимавай да не паднеш, да не се удариш“, „Сложи си шапка“, „Не взимай нищо от непознати хора“, „Внимавай с какви приятели се събираш“, „Намери си сигурна работа, пък после прави каквото искаш“ и т.н. Не казвам, че това са лоши препоръки, а само, че са защити. И въобще не е случайно, че цялата структура на глобалното обществено споразумение за живот в тази реалност функционира чрез различни нива на защита. Това дори е в основата на прочутата пирамида на Маслоу. Първото, базово ниво е задоволяване на физиологичните нужди от храна, вода, сън и здраве. Второто базово ниво е „сигурност“ – подслон, безопасност, обезпеченост.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Едва след като тези две базови нива са осъществени, се приема, че човек може да развие и усещането си за принадлежност. Да създава семейство, да се грижи и за общността си. Тогава идва моментът и на постигане на самоувереност и себеуважение. И едва накрая, на върха на пирамидата на Маслоу е потенциалът за усъвършенстване и духовност. Т.е. на някакво ниво на глобално обществено споразумение в масовото съзнание е супер устойчиво убеждението, че човекът може да стигне до фазата на самоусъвършенстване едва когато целият му фундамент е построен. Фундаментът на кое? На защитите? Постигането на свобода на духа зависи от предварително изграждане на толкова много нива на защита? Упс, нещо не се връзва. И в общи линии, 2020 година го показа на практика.

Няма значение дали моето допускане на това, „Какво всъщност се случи?“ ще ви допадне или не. Просто добавям моята интерпретация към общото поле.

През последните десетина години интересът към самоусъвършенстването, духовността, отварянето на съзнанието, „събуждането“, „себереализацията“, копнежът да проникнем отвъд видимото, отвъд рутината и цикличността на битието - както щете го наречете, изключително много се засили. Този копнеж за свързване с „по-разгърнатото ни Аз“, със Съзнанието, с Бог, с Вселената, с Висшия Аз - както щете го наречете; това желание за интеграция на повече и повече от това, което сме, започна да пулсира по цялата земя. Много отдавна не е ограничено в църкви, храмове и светилища на разнообразните човешки религии. Факт е, копнежът е събуден.

А какво се случва, когато един копнеж е събуден? Знаете много добре, дори от собствения си любовен и емоционален живот – тегли една майна на всичко останало. И сега си представете тази любов в толкова голяма геометрична прогресия, която става чак невъобразима. Т.е. проявлението ѝ замита всички възможни очаквания. Така де, нали онова, което наричаме Бог, беше любов? Творците го познават като „вдъхновение, което не те оставя на мира, докато не изчерпи света ти“. Това, което се случва, е, че всичко останало вече няма значение. Фундаменти, стабилна работа, семейство, деца, някакви там данъци и осигуровки, застраховки автокаско, дом, живот и здраве – нищо от това няма никакво значение. Не и в моментите, дните, месеците, в които копнежът и постепенно разгръщащото се усещането за свързаност започне да диша заедно с теб. Само тогава потокът, спонтанността сама те води в непредвидими посоки и се разгръща като импровизацията в джаза. Тогава идва забавния момент – вместо всичко изведнъж да стане „цветя и рози“, то взима, че се прецаква. При това „на едро“. С кангото, един вид.

В зората на моето т.нар. „събуждане“, ранните 90 години на миналия век, и аз си мислех, че първо ти се случва нещо, което ти приемаш като „много кофти“ и тогава се обръщаш към душата си – един вид, да я питаш: „К'во стана, защо толкова ме боли, защо така всичко се прецака?“ Човекът някак се поуспокоява, ако в неприятните на пръв поглед събития има някакъв висш промисъл. Перспективата на линейните години оттогава обаче ми дава друга гледна точка. Първо се е появил копнежът. Дори и не съвсем ознато. Но при всяко положение съм го усетила и съм позволила да заживее в мен. И той, съвсем естествено, е започнал да руши защитите. Всичко, което му пречи по пътя - както вълните, дори и най-нежните, рушат пясъчните замъци, независимо колко високи огради сме им направили.

Още от Авторите

Основната характеристика на свободата (това, което доста изкривено наричаме „духовност“, а аз предпочитам да наричам „реализация“), е липсата на каквито и да било ограничения. Липсата на идентификация, с което и да е твое притежание или постижение. И ние, като човечество, си го поискахме. Чрез силата на собствения си копнеж.

И както казва ученият от БАН за вируса – минава се по-лесно от тези, чието тяло (съзнание) досега не е изграждало защити. По-тежко е за онези, които реагират на реалността чрез защита. При първата заплаха се активира и рефлексът да се защитим още повече, и още, и още. Да се затворим, да се завием презглава, да страдаме дори за това, което хич не ни кефеше да работим, обаче осигуряваше някакъв доход, или да осъзнаем, че с такова желание ставахме за работа само и само да не седим у дома със семейството. Никак не е за подценяване и базовият страх за оцеляване – за базовия фундамент – физическите нужди. Окей, и изграждането на нови, по-сигурни защити може да е път и избор на посоката, в която ще се развием следващите години. Но, само за протокола - защитите не водят към свобода и усъвършенстване. Нито към така жадуваната интеграция с по-разгърнато ниво на съзнание, колкото и упорито да цитирате Екхарт Толе.

Свързването с чистото съзнание се познава по това, че то успява да остане непривързано. А на лицето човешко се изписва една доста глупава усмивка. През него може да премине всичко - включително и всякаква болест и информационна гадост, без да се задържи, защото няма за какво да се захване. И ако копнежът, за който говоря, е жив у нас, ще имаме още възможности да изживеем разнообразни обрати по време на тази най-голяма любовна афера.

Светли празници!

Още от Михаела Петрова: