Животът ми премина във владеене на силата.

Силата да бъда жена, майка, съпруга, борец, мъж.

Посветих целия си живот на това да доказвам колко съм силна и да отприщвам слабостта си, в мига, в който заключа вратата на дома и смъкна от себе си изнуреният ден.

Трима души са ме виждали да плача – дъщеря ми, майка ми и отражението ми в огледалото.

Пазих се от приятели, предатели, мъже, жени и зложелатели. Не исках никой да ме види уязвима, ранима и крехка. Каквато всъщност съм.

Не исках да плача, когато сърцето ми беше разбито. Отказвах да плача, когато не постигах желаното. Не плаках, когато загубих съпруга си.

Сега искам да плача. Моля се сълзите да се стичат по лицето ми, когато чувам неудобната истина. Плаче ми се, когато знам, че времето неумолимо и отчаяно изтича през пръстите ми.

Искам истински да ридая, когато греша и да се потопя в прегръдките на тъгата, щом отчаянието завземе по-голямата част от територията на оптимизма ми.

Плаче ми се, когато гледам филм, дълбоко разтърсващ и емоционален. Виждам се до  елегантна холна масичка, върху, която се кипрят чаша вино и кутия салфетки, готови да утешат внезапно бликналата болка от сърцето ми.

Спрях да се страхувам от сълзите, когато видях силни мъже да плачат. Внезапно ме връхлиташе тъгата на някой светофар, докато превключвам на първа за да продължа към хоризонта на освобождението. Защото сълзите отприщват болката, а после благодарно я отмиват от душата и тялото.

Затова, плачи, момиче, не сдържай сълзите си.

Те те правят по-силна, уверена и истинска.

Често съм чувала да ми казват: „Ти си силна жена!” Не не съм. Аз съм жена като всички останали.

Когато ми се плаче, искам да плача, когато воювам – нищо не може да ме спре, когато се боря, се боря за победа, когато ме боли, боли смъртоносно.

Тогава само сълзите се превръщат в мехлем, който бързо се справя с раните.

Тъкмо те ме даряват с напълно заслужената свобода от болките и тегобите, натрупани в изтерзаната ми душа!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.