Михаела Петрова
Най-повтаряната дума по време на пижаменото ни парти, наречено „извънредно положение“ не е „вирус“, а „вяра“. На кого и на какво да вярвам?
Както се случва много често и в интимните връзки, така и по отношение на вируса, започнахме с отричането, за да стигнем до вричането. Всеки е в някакъв интимен съюз с невидимата заплаха, която понякога и тест не я лови със сигурност. Но за сметка на това, страхът и объркването „Кво праим ся?“, я сграбчи и я настани в леглото на съпрузите.
Започна неизменно да присъства по време на приятелските разговори по телефоните и виртуалните конферентни стаи и партита. Преподреди приятелските листи в социалните мрежи. Настани се в пазарските ни кошници, в бюджетните дефицити в личните ни сметки, затвори бизнеси. Изпрати много хора на пазар на труда, който в момента е с капацитет на инфекциозно отделение – тоест без. Маргиналите – тоест, хората на свободна практика се изправиха лице в лице с огромната си зависимост от онези, които не са на свободна практика. И аз съм сред тях – наложи ми се да видя ясно тази зависимост и колко половинчато е било определението „свободен“.
Този микроскопичен вирус проникна дори в територия, която доскоро се считаше за свята - настани се свойски в сакралните думи: „ когато двама се съберат в мое име“. И когато казвам това, изобщо нямам предвид проблема, свързан с това дали да се целуват кръста и иконите и да се взима причастие с една и съща лъжичка. Имам предвид нещо съвсем друго, което по една случайност беше първото нещо, което видях днес, когато влязох в социалната мрежа – на 4 април в Йерусалим затвориха Божи гроб. От толкова много мемета с Генерала, какво друго да ми мине през главата за онези двамата, събрани в Негово име, освен: „Да не се събират“.
Но точно тогава осъзнах, че основното нещо, през което преминаваме е криза на вярата. На кого да вярвам? На какво да отдам вярата си – точно сега, когато толкова ми е нужна?
Световната интернет мрежа буквално прелива от най-различни вери. Вярвам – не вярвам в съществуването на вируса; вярвам – не вярвам в смисъла от тестовете; вярвам – не вярвам в препоръката да се изолираме толкова дълго; вярвам – не вярвам в ползите от стадния имунитет; вярвам – не вярвам в носенето на маски; вярвам – не вярвам, че 5G е причина за всичко това; вярвам – не вярвам, че вирусът е био оръжие; вярвам – не вярвам, че е предречен още през 1993 г. като „грип Осака“ в анимационния сериал „Семейство Симпсън“; вярвам – не вярвам, че алкохолът ме предпазва; вярвам – не вярвам, че извънземните ще ни спасят, защото рептилите са го пуснали; вярвам – не вярвам, че отиването в храма, молитвата, медитацията, ще ме спаси и т.н., и т.н.
Не подценявам, нито бих иронизирала която и да било вяра или убеждение. И знам, че няма само един начин, по който всеки поотделно ще премине през предизвикателствата на 2020. Но често имам усещането, че в тази наша дигитална ера, в която „информация“ и „дезинформация“ съществуват едновременно, все повече заприличваме на жонгльори, които се опитват да задържат 5-6 въртящи се чинии от убеждения едновременно, докато са по пижама. И в крайна сметка, ги пускат и се хващат за нещо стабилно – чашата с вино, ракия, който каквото си пие.
Аз не съм добър жонгльор по отношение на нещата, които идват отвън. Чиниите ми падат и се чупят бързо. Ако трима човека ми кажат различна рецепта за баница, ще се откажа да я правя, защото ще се объркам кого по-напред да послушам. Особено ако имам доверие в кулинарните способности на всички тях. Просто няма да мога да реша на кого да делегирам най-голямо доверие.
Нещо подобно се случва и сега – искаме да делегираме доверие на някого, но сякаш не можем да го направим докрай. На кого да повярвам – на щаба, на противниците на щаба, на докторите, на личната лекарка, която по телефона предписва антибиотик като кихнеш, за всеки случай, на ученият или на попа, на ракията на чичо Дочо от село, на българската шевица и хорото, на ангелите, на желанията ми по новолуние, на съвпада между Юпитер и Плутон, на поръчките ми към Вселената?
Колкото повече време минава, толкова повече усещам, че не мога да делегирам доверието, вярата си на нито едно от тези, идващи отвън неща и убеждения. Сетих се, че в каквото и да съм вярвала, никой на никакво ниво – видимо или невидимо, не бил около мен, за да кърпи дупките по целостта ми. А евентуално само за да ги изтласка – да ми даде огледало, в което да ги видя, за да знам, че са там. Справянето с тях винаги е било само моя работа и моя отговорност. И това е облекчение. В първия момент.
После става малко трудно, защото означава да не планираш нищо. А нямаме развити навици за това. Означава да се сдобиеш с навик, да станеш сутрин и да усетиш какво ти се прави точно сега, да не бързаш преди да си го чул. Да не се уплашиш, да се довериш, че когато правиш крачка напред, истински не знаеш накъде отиваш. Но колкото и да е парадоксално, вярата във всеки един единствен момент, в който вдишвам дъха на живота си, издишвам с благодарност, вдишвам отново..., ме кара да се чувствам по-спокойна, отколкото когато отдавам вярата си на нещо извън мен. И каквото ми се прииска да направя, приемайки този дъх като подарък и благословия, е това, което е... танцът, който ме води по пътя ми.
Или както се казва в една дзен поговорка: „Ако разбирате – нещата са такива, каквито са; ако не разбирате – нещата са такива, каквито са“.
