Никоя чаша не може да бъде изпита докрай. На дъното ѝ винаги остава една капка, която продължава да държи будни нашите съмнения. Така е и с прошката. Лошата дума и хвърленият камък не могат да бъдат забравени, защото сме раними същества, които умеят да живеят, носейки болката в сърцето си.
Докато вървим към своята представа за успех, се сблъскваме със съпротивленията на съдбата. Тя по принцип е благосклонна, но иска своя дял от цената, която така или иначе се налага да плащаме.
Дори в любовта идва момент, когато сметката е на масата ни. Искаме си рестото, макар да е обидно малко. Искаме си обратно тази цяла наша любов, която само за миг се е превърнала в незначителна глътка.
Нищо няма да се повтори. Приятелствата ще оредяват. Хубавите моменти изместват шумните партита, за да се настанят уютно в самота, каквато не сме подозирали, че съществува.
Времето не лекува. То само отлага истинския спомен за болката, която ни връхлита отново в най-неочакван момент. Години по-късно. Много години след всичко, което сме обозначавали като памет за минало, но и незабравимо.
Всяка забрава е измамна като небе, което обещава слънце, докато ноемврийският дъжд не премине внезапно в сняг, който няма какво да обещае. Той ще скрие мръсотията и ще потули сивото около нас, но по същество под него ще си остане все така кално и неугледно.
Отпивайки чашата, ние трябва да сме готови да посрещнем поредното предизвикателство на живота. Който не се бори, не познава сладостта на победата. Ако се даваме лесно на всеки провал, отчаянието ще ни погуби.
Ние всички ще умрем, но е важно как сме се справяли с всяко свое изпитание. Важно е какво ще оставим след себе си, как ще бъдем запомнени. Неслучайно паметта на мъртвите запечатваме върху снимки, от които ни гледат усмихнати очи. Благият поглед винаги печели повече поддръжници. Гневът и тъгата ни отдалечават от онези, с които бихме могли да съществуваме в относителен покой.
Чаровният чар на недопитата чаша… Дали е полупълна или полупразна, зависи единствено от нас. Ако се вглеждаме в дълбокото, няма да искаме да плуваме в морето на живот, който и без това крие хиляди опасности.
Утрото е по-мъдро от вечерта. Денят, ставайки все по-къс, е единствената среда, в която усмивките и доброто оцеляват. А ако по мръкнало страхът се появи отново, изпийте чаша червено вино.
Без да поглеждате към дъното.
Още от Добромир Банев:
-
Колко е важно да гледаш нагоре
-
Есен: Равноденствие на любовта
-
В „Обичам те“ отсъства буквата „р“
-
Пощальонът вече не звъни два пъти
-
Да продължиш напред, е умението да вървиш към щастието
-
Когато си тръгваш, затвори вратата след себе си
