Днес е поредният ти рожден ден, който отбелязваме без теб. Слушаме твоята музика по БГ радио, които всяка година посвещават този ден на теб. Спомняме си прекрасните ни лета и зими, есени и пролети заедно и си представяме какъв щеше да  бъдеш на 47 години. В разцвета на силите си. Години наред се чудя как да се обърна към теб.

Съпруже, любими, съкровени, непрежалими... Все още се вглеждам в очите ти от онази снимка, запечатала последното ни лято заедно на остров Гьокчеада.

Дъщеря ни, която тогава беше едно непокорно хлапе, което не искаше да спи на плажа, порасна и се превърна в забележителна млада дама. Знам, че я виждаш и се усмихваш по онзи мил и трогателен начин, както когато тя правеше нещо наистина щуро. Наследила е таланта ти, но все още не е сигурна, че иска да тръгне по твоя музикален път. Многократно се е появявала пред публика, но виждам, че подкрепата ти щеше да я направи още по-уверена и стабилна на сцената. Пее ми вечер и въпреки че се правя, че не я слушам, тайно плача, мислейки си как би звучал дует между двама ви. Тя е махалото на нашите родителски амбиции. Твоята за кариера, която няма да я поставя в зависимост от клубни участия и моята – прагматичната посока, която ще я отведе до висоти, в която и област на изява да избере. Противно на теб се вслушвам в желанията и въжделенията на сърцето й.

Единственото, което искам е да бъде щастлива, каквото и да реши да прави. Помниш ли как я учеше да кара ски? Беше на всяка цена. После продължих да следвам твоята линия, но някак не ми се получи. Сам разбираш, че не е лесно да си едновременно майка и баща. Особено на тийнейджър.

През всички тези 8 безутешни години, знаеш ли колко пъти сам искала да се разменим. Да видиш какво е. Сам срещу света. Ти, навярно, нямаше да си сам. Беше принципен, точен, категоричен в отстояването на позициите и веруюто си. Неслучайно идолът ти бе Васил Левски. Тя няма идоли. Всъщност, не. Не е вярно. Има! Ти си нейния идол. Наскоро ми разказа, че говори с теб. Странно е, че не започна да те търси още в годината, в която ни остави. Помниш точния ден - 29-ти юни. Беше един от най-щастливите в краткия ни семеен живот. Тогава ми каза, че ако по-често се разделяме за известно време, ще се преоткриваме във всяко отношение. Като приятели, съпрузи, родители, любовници. Само ако знаех... Щях да бъда много по-умна, мъдра и внимателна. Навярно така щях да те задържа. В тази прекрасна юнска утрин, в която едва те откъснах от прегръдките си, все още нямах представа, че ще си отидеш... Завинаги!

Многократно търсех отговора на въпроса „Защо?” Стотици пъти се блъсках в стена от обвинения и лъжи. Мнозина ми казваха: „така му е било писано”. Други ме обвиняваха, че вината за смъртта ти е моя. Само ти и аз знаехме истината. Последната ни среща бе точно като първата - най-романтичната и искрена в живота ни. Познах те още когато те видях за първи път.  Прекарах много безсънни нощи, питайки се как така женската ми интуиция, която никога не ми е изневерявала, не ме накара да те спра. Нали всичко беше наред, нали ми каза, че ме обичаш и аз съм жената на живота ти, нали дъщеря ни бе най-важна за нас, нали планирахме още деца, кучета, нови домове и пътувания?

Тръгна с обещанието, че ще се върнеш. Каза, че искаш вятърът отново да се свисти покрай косите ти, да усетиш още веднъж мощта на мотора, с който възнамеряваше да се разделиш. Да държиш контрола над мощната машина и да усещаш свободата, с която се движи тялото ти. Тялото, което преди тръгването ти,  преди тържеството за рождения ден на детето ни целунах, прегърнах, а то ми отвърна с цялата любов на света. Тялото, което по-късно в същия ден видях погубено край мантинелата на автомагистрала Хемус. 

Минаха месеци, в които ме уверяваха, че времето лекува. Да знаеш, че нищо подобно не се случва. Времето само засилва болката и носталгията по моментите, в които щяхме да правим всичко, което ни свързваше в годините от раждането на детето ни до внезапната ти кончина. Чух даже, че на 33 не бива да оставам сама, че животът е пред мен и ще намеря кой да споделя болките и радостите ни с любов и разбиране. Поредната илюзия. Всичките ни общи приятели ни изоставиха. Някои от роднините ни също. Излъгах те. От старите ни приятели остана само едни. Оказа се най-истинският. Времето го провери, а аз се издъних в лоялността си към нея. Надявам се да се застъпиш за мен пред Господ.

Признавам, преживях някои срещи и раздели. Някои от тях ме научиха на търпение, други оставиха болезнени отпечатъци по душата ми. Мнозина не се примириха с факта, че все още съм с теб. Въобразих си, че мога да бъда щастлива, преструвайки се, че не ми липсваш. Не се получи. Всички се дразнеха от снимките ти у дома, от мебелите, които сам проектира, от семейното огнище, което ти създаде за нас. Да, все още живеем в него. Не мога да го откъсна от сърцето си. Помислих, че с желание, търпение, примирение и всеотдайност ще родя следващото момиче или момче на човек, когото вярвах, че обичам. Не се справих. Издъних се отново. Не мога да те оставя просто да си отидеш от живота ни. Но ако искам да продължа, ще трябва да го направя. Някога...

Искам да започна отначало, а не мога. Ще навърша 41. Малко над две години повече от тези, на които си отиде. И пуша, за което те моля да ми простиш. Ако можех да избирам, бих тръгнала с теб. Но тогава какво щеше да стане с дъщеря ни. Останах, за да я отгледам като човека, с който би се гордял. Само се надявам, че съм се справила добре... Дотук. Всеки ден се моля да получа знак за одобрението ти. Надявам се, че ще се застъпиш за мен пред Господ, за всички грехове, които допуснах. Пред майка ми, пред детето ни и пред семействата ни. Вярвах, че който е безгрешен пръв ще хвърли камък, но откакто ти си отиде, камъните летят като градушката, която потроши колите в централната част на града в деня, в който се роди дъщеря ни. Оттогава ги отбивам с усмивка, но сълзите ми остават тайна зад заключената врата, на която все още седи табелка „Екимови”, а под нея стикер на Сленг.

Това, което знам със сигурност е, че ще те срещна отново. Старая се дотогава да съхраня силата си и да избера най-доброто за детето ни. Да я превърна в това, което ти мечтаеше тя да бъде. Щастлива, свободна и категорична. Какъвто беше ти! Благодаря ти за краткото време, в което бяхме заедно, както и за най-ценния дар в живота ни. Нашата дъщеря!

Дотогава, когато ще се срещнем в отвъдното, или в друг живот, в който ще имаме повече време, за всичко... Честит рожден ден, Дими!

Пишете на Ива Екимова на edna@netinfo.bg.