Парчета глупости, парчета любов - Авторите

„Най-глупавото на любовта е, че е толкова глупава, че не е нужно дори да познава човека, когото обича“

Педро Шагаш Фрейташ, „Обещавам ти провал“

„Само глупости са ѝ в главата“ – каза един гостенин на семейството за мен, тинейджърката, решил за забавление да хвърли едни гадателски карти, за да разберем какво ме очаква. „Знаех си“ – каза майка ми, притеснена главно дали ще вляза в езикова гимназия. За баща ми гадаенето на карти беше глупости и нищо не каза. А аз си знаех, че глупостите, за които мисля по цял ден са русата глава на съученик от съседния клас, мълчаливото ми присъствие до неговото гадже, докато момчетата играят футбол. Правото да се радвам заедно с нея, когато вкара гол, за да изглежда, че споделям нейната гордост, а не моят копнеж.

С разтреперано сърце извадих царския пищов по геометрия, когато учителката се загледа в цъфналата липа през прозореца на класната стая. Шестицата в дневника ме разтрепери още повече. Може би трябваше да направя някоя мъничка грешка, за да не е подозрително. Ами, ако реши да ме изпита на дъската? С разтреперано сърце подметнах под холната масичка касетката със записи, която бях направила нелегално за него. Компанията от класа, избягала от час в неговия апартамент се беше разсеяла да изучава танцът на Майкъл Джексън от „Трилър“. Вечерта не дойде в градинката, в която се събирахме, а ме попита: „Ще дойдеш ли?“. И аз облякох най-хубавата си блуза. Бяха го наказали да не излиза, защото майка му намерила касетка със забранена музика. „Кой идиот ми скрои този номер?“ – беше бесен. „Само да разбера кой кретен го направи, ще го пребия“ – каза ми после и ме прегърна. Не си признах. Тогава прегръдката му беше по-важна от това да съм честна. А след време, стана заслужено предварително отмъщение, че така и не разпозна любовта, подхвърлена под холната масичка. И до днес ми се разтреперва сърцето, когато сама си пиша шестиците. Но обичам да го правя.

Тя го ревнуваше от мен още преди да съм го срещнала. Бих могла да кажа, че това насочи вниманието ни един към друг и дълго време го казвах на приятелките. Така беше по-интересно, но не е вярно. Жената просто го беше усетила преди ние да узнаем, че едно отваряне на вратата и срещата на очите ни е в състояние да изчисти всичко друго, съществуващо преди, сега и след нас. Когато вечерта не можех да заспя, прелъстена от очите, които щракнаха като капан, нямах представа, че това е мъжът на онази жена, която се появяваше като фантом в обедната ни почивка, сядаше на нашата маса и разказваше каква любов има с мъжа си. Браво, казвахме ѝ и мислехме, че нещо не е в ред. Защо въобще ни занимава? Минаха месеци на взаимно несподелена страст, бойкотирана от разума с „категорично абсурд“, докато се озовахме в бара, в който ходехме с колегите. Барът – препълнен. Колегите ги няма. Бяхме само двамата. Едно, две, три, четрири допрени колена. Дълго таената страст избухна като супер нова звезда, обезумяла от целувки над масата. В най-препълнения бар, най-големите глупаци, напълно сами във Вселената. Жена му го подложила на тежък разпит къде е бил с колегите. Тя седяла два часа в същия бар. Никой от нас не дошъл. В друго измерение ли сме били?! И до днес не знам защо сме останали невидими. Вероятно е така, когато се ражда супер нова любов. Когато глупаците остават сами във Вселената.

„Тамън ще я запознаем с него“ – каза гаджето на моя приятелка, когато ме поканиха да ги придружа на рождения ден на техен приятел. „Той няма да й хареса“ – отхвърли идеята тя. „Вземи цветя, ние закъснавяме“. Цветя? Добре, щом трябва. „Спрете, какво правите?“ – исках да се разкрещя на продавачката – с всяка следваща роза, букетът започваше да излъчва такава невероятна любов, че ме изчервяваше и изпотяваше. „Престарала си се“ – каза моята приятелка. Пред вратата си го подхвърляхме като пареща топка, а когато той отвори и букетът беше в моята ръка, си помислих: „глупави рози“ и изтърсих най-тъпото нещо на света, преди въобще да сме се запознали: „Извинявам се, тя... продавачката, не бях аз“. „Ау, колко много обича сина ми това момиче“ – помислила си майка му, когато видяла букета. Каза ми го след години. И това въобще не беше вярно. Тогава. Вече не беше вярно и когато майка му ми го каза. Но имаше един период, за който глупавите рози бяха абсолютно прави да се държат така нахално.

Мълчим глуповато и преиграваме с ефекта на махмурлука, за да не се налага да си казваме, че всичко това беше точно това, което е – морска авантюра. Нищо повече. „А падаш ли си по филийски със сирене и яйце?“ – пита ме месец-два по-късно, докато забърква сместа, за да приготви закуска. Не искам да му кажа, че си падам по брънча в едно модерно софийско заведение и нямам търпение да си тръгна, за да отида там. Той не разбира как може да ме вълнува такава снобария. Много му е смешно, че се заглеждам в рокли и чанти по витрините. Не проумява защо си лягам в два часа, какво толкова правя, дори когато не излизам. Аз не разбирам кой нормален човек става в 6 и какво толкова може да прави до 10 сутринта. Той не харесва жени като мен, аз не харесвам мъже като него. Откъде се взе тази страст, която става все по-неустоима от ден на ден. Никой не обича другия. В това сме сигурни и двамата. Даваме си сметка, че това, което правим е страшна глупост преди пиковете на оргазма. А едно дете се смее в небесата. Все още е създание от светлина, изпълнено с онази безусловна любов, която помирява и балансира всички възможни противоположности и парадокси. Ние сме само тъпаците, които могат да я разкодират единствено на нивото на необяснимото, но и непреодолимо плътско желание.

Объркана и раздвоена, щастлива и нещастна едновременно, с пърхащи пеперуди в стомаха, вдъхновена и малко усъмнена в здравия си разум, като ученичката, която сама си написа шестицата, а не знаеше и за тройка, сядам на масата на... бог да ги прости, поетът Иван Методиев и писателят Христо Калчев в някогашната галерия „Драка“. Какво правиш, пита Ицо. Само глупости – отговарям. Браво, какво ще пиеш? – възторжен е той. „Когато правиш глупости – казва Иван, прави глупости, които ще се запомнят!“. Поетите винаги са ги разбирали нещата с любовта и глупостите.

Много по-късно щях да прочета и думите на Ерика Джонг: „Как да спася собствения си живот? – попита поетът. Бъди глупак – отвърна Бог“.