Михаела Петрова
Докато си вървях по улицата, вглъбена в общуването със себе си, едно цветно петно ме привлече. Видях дърво с нежни розови цветчета, което до този момент не бях забелязала, нищо че минавам всеки ден по тази улица. Впечатлих се и реших да споделя снимката на красивата албиция – спящото копринено дърво, което произхожда от Южна Азия. Това, последното, го проверих в Гугъл веднага. И честно казано, не знам от кое бях по-ентусиазирано вдъхновена – от това, че забелязах красивото уханно дърво или от това, че съвременната технология ми дава възможност веднага да го снимам и да разбера какво е. Учуди ме, че дърво, типично за по-южни географски ширини, е засадено насред центъра на София.
Говорим си за...
Никога няма да спра да се впечатлявам от това кои публикации обират овации и кои – не. Няма по-волатилно нещо от модата във вкуса и моделите на възприятия, които се толерират сред широки общества като социалните мрежи. Снимката на албицията определено надмина лайковете на първия ми омесен хляб по време на първата изолация. Това са все снимки от категорията „малките неща, които пълнят душата“. И много се харесват. Превръщат авторите им в духовно извисени същества, които са отворили очите си за красотата на Божието творение, вдъхващи всеки миг от деня си тази прелест на съществуването.
Освен всички сърца, лайкове и информация, че отдавна ги има по морските ни градове, имаше и коментари от типа: „Заобиколени сме от красота и чудеса, но си трябва съзнание, готово да „вижда“. Същото е с „чуването“ впрочем“. Или „Отворила си очи за красотата на Творението и Живота!“. Верно ли? Амин! Истината е, че имам своята заслуга да инициирам подобни коментари, защото самата аз написах: „Всеки ден минавам покрай това дърво. Сега го видях за първи път. Което вероятно означава, че когато си в Сега виждаш различни неща“. Написах го с лека ирония към клишетата, които се леят в социалните мрежи за живеенето в Сега, красотата, която не забелязваме, натиснати от грижи за това и онова, бла-бла. Но моите скъпи приятели ме взеха насериозно. Прихнах от смях, когато прочетох, че съм си отворила очите за красотата.
Ама това е супер лесно. Вдигаш очи, поглеждаш към небето, виждаш първия изпречил се облак и ето ти я красотата. Всяко нещо, в което се вгледаш, е красиво. Мога да се вглеждам в кокалчетата на ръката си, които отиват към китката и да изпадам в нирвана, очарована от творението и движението, което създават тези 15 костици, облечени в плът и увенчани с красив маникюр. И считам това за напълно нормално. Много се обърквам, когато наблюдавам, че е издигнато в култ, едва ли не в белег на някакво просветление. Всяко бебе може да си гледа краката и ръцете с часове. И да се впечатлява от всяко цветно петно. С което искам да кажа, че това е напълно естествена част от нашата природа. Всички хора са естествено привлечени от онова, което е красиво за тях. Съгласна съм, че „красотата ще спаси света“ в контекста на това, че чрез нея разгръщаме собствената си сетивност и умението да изследваме и опознаваме света.
Обаче това разгръщане е именно „разгръщане“, тоест красивото петно е само отправната точка, от която наблюдаваш. А когато разгърнеш, може да видиш и много други неща. Не всички чак толкова красиви, но въпреки това, неизменна част от т.нар. „творение“ – света, който сме създали. Или както преди време беше казал един мой приятел: „Може дълго да не видя нещо, но видя ли го, започва да ми боде очите“. Така стана и с красивата, нежна и уханна албиция. Започнах да я забелязвам засадена на много места из централните софийски улици. Често на мястото на някогашна липа или друго дърво, подходящо за нашата географска ширина. Не че съм против малките улички на града да се превърнат в розова цветна градина и да си отворим очите за красотата на творението.
Но някак не мога да не си задам въпроса: Защо се засажда южно дърво в относително северна столица? В статията, към която ме препрати Гугъл, прочетох, че вирее на глинести, пропускливи почви и на топло, слънчево изложение. У нас може да расте само в Южна България и покрай Черноморието, тъй като не издържа на ниски температури. Моя приятелка румънка написа в коментар, че расте и там, което е успокоително в температурно отношение, обаче уточни също така, че цветята, падащи на тротоара, са хлъзгави и трябва да се внимава. Та моето „всевиждащо око“ някак продължава да не може да избегне въпроса „Защо в столицата се засаждат дървета, които макар и отварящи очите ни за красотата на Творението, може и да не издържат зимните температури и могат да причиняват подхлъзвания по тротоарите?“.
В ранната си младост имах едно много красиво гадже. Когато го видяхме за първи път на един рок концерт, моя приятелка каза: „този не е, за да спиш с него, а само да го съблечеш и да си го гледаш“. Още тогава си бях написала бележка в момичешкия си дневник: „Накъде те подхлъзва красотата?“. И ето сега, това копринено дърво ме подсети колко уместен е бил този въпрос. И не, няма да разкажа какво стана с това гадже – и красиви, и подхлъзващи неща, както обикновено. Просто имайте предвид този въпрос, когато ходите по улиците, с тези новозасадени копринени дървета, чиято красота по условие няма начин да пропуснете.
А колкото до онова състояние да си в Сега, само ще спомена набързо, че то не е зона на комфорт, както обикновено се промотира с красиви картинки на изгреви, залези, цветя и печен хляб. Навлизането в състояние на Сега означава, че в този момент позволявате да се разгърнат всички възможни минали, бъдещи и настоящи потенциали едновременно, а те не съдържат само красота. Съдържат всичко, дори и много трудни за понасяне неща. Да, те евентуално ще се разтворят в чистотата на съзнанието, за която сте се отворили. Ама не веднага. Може дори да не се случи в тази т.нар. „реалност“. Но докато сме тук и вземете, че се озовете в някое Сега, дребният трик е да не останете фокусирани в нищо, което ще премине през сетивата ви на всички нива. Ако ще да е в красотата. Но това е друга тема и може да се познае само чрез индивидуално изживяване, което на практика е невъзможно да бъде описано с думи, тъй като е отвъд ума.
Такива ми ти работи с тази албиция. Много красиво творение, факт.
Прочетете още от Михаела Петрова:
- Много миличка агресия
- Празникът на промяната
- Когато нещата станат видими, вече е късно
- Това, към което се връщаш. Или не.
- Код 2021: Несигурност. И това е любов
- Код 2021: Доверие
- "По-тежко е за онези, които реагират на реалността чрез защита"
- Живеем в едни от най-хубавите времена. Честно.
