Скъпи Димо,
Никога няма да забравя как те наблюдавах на около два метра разстояние на онзи последен концерт на открито – трибют на Pearl Jam, и ме бе срам да дойда при теб и да ти се представя. По дяволите, ти беше на съседната маса и не събрах смелост да се приближа и да ти стисна ръката! Сега – дори и да съжалявам, не мога да променя обстоятелствата. Не ми се сърди, просто прекалено много те уважавам.
Пораснах на фона на твоите песни. Респектът понякога ме гипсира. Винаги съм се възхищавал на твоето силно присъствие на сцената. Не е само до факта, че стоиш жестоко на нея, има друго нещо, което те отличава. Ти знаеш кое е то, не е нужно аз да го казвам. Гласът, братко! Тоя неземен глас, който оттук насетне ще ни извисява над всичко тленно, над всичко преходно, над всичко временно. Този глас, който успя да издигне твоята лирика в култ и да я разпръсне като пясък сред вятъра, някъде там – във вечността...
Като стана въпрос за вечността – ти със сигурност знаеш какво представлява тя, далеч по-добре от мен или от когото и да било. Та ти цял живот я възпяваш! Лично за мен текстовете на ПИФ слагат в малкия си джоб съвременната бъгарска поезия. И това ти го казва съвременен български поет! Но истината си остава истина, откъдето и да я погледнеш. Ти отдавна го изписа – целият смисъл! Ето го:
Копнеж и страх
Защо боли
Защо боли
Нали мечти?
И аз това питам, Димо! Защо боли? Защо всяка загуба причинява такова страдание? Защо трябваше да си отиваш? Именно ти – фронтменът с чар за трима и глас за поне десетима певци наведнъж. Това бе ти. Пардон – това си ти. Миналото време за теб е забранено. Ти може и да си полетял, но не си си отишъл от нас. Може и да си тръгнал нагоре, но не си ни напуснал. И никога няма да ни напуснеш.
Защото всеки велик певец остава безсмъртен чрез музиката си. Имаш тоя късмет. Ти не ще изчезнеш. За теб ще се говори още. И най-важното – парчетата ти ще бъде слушани и пяти от мнозина. Все такива, които са вдъхновени от теб и ти се възхищават. В последна сметка изкуството е щафета, която трябва да се предава. Ти направи повече от достатъчно.
Свободен си вече. Безкрайността е твоя. Пий по едно уиски тая вечер със сиатълската компания и обезателно поздрави Кобейн и останалите. Твоето място е на тяхната маса. Заслужил си го. Настанявай се удобно. Ще ни липсваш.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- “Queen’s Gambit” – култов сериал за шахмата като опиянение
- „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват...”
- От сърце за хората с увреждания
- За втория локдаун и куража, който ни е нужен
- „Пепел върху слънцето“ – един филм за пределите на човека
