Има. И това не е бодрячество. Винаги съм се определяла като отчаян оптимист, но всъщност все по-често клоня към умерен скепсис с контролирани ноюанси на възпитан цинизъм. Та на тази база мога да си позволя признанието, дето неведнъж съм се нахаквала в не един сокак. Съвсем сама и съвсем съзнателно.
В смисъл, че съм приемала тоя път радостен и прав, по който се движа с пълна скорост, а екзотични цветенца и бели пеперудки ми махат в шпалир, за връх на собствената ми неустоимост, прекрасност и умопомрачителна комбинативност. От всичко това единствено реално е умопомрачението.
Е, разбираш го от три минути до 3 месеца, след като стената се е изправила пред тебе. Няма китки, няма пеперудки, сухи тръни и преобладаващи сивоти. И какво правиш? Вайкаш се? Самозалъгваш се, че не е толкова пък чак страшно? Кюташ безпомощно? И трите заедно плюс още около триста, зависи от въображението и степента на самосъжалението ти. Общо взето май съм минала през повечето.
Неизбежно правиш анализ на ситуацията. Разбира се първо обвиняваш другите, обстоятелствата, куция си късмет, уста проклина цяла вселена, а главата ти се люшка от мисли или от липсата им. Изпиваш алкохола, който ти е наличен (винаги има наличен), потъваш в размисли и страсти, ловиш се за спомени като за сламка, опитваш се да си харесаш хендека, дето си се забил. Търсиш помощ от приятел или от публиката. Публиката обикновено не помага, защото се сеща как никой не й е помогнал, когато тя е била на твое място.
Поединично. И гледа сеир. Няма смисъл да я виниш. Приятелите… приятелите дават съвети, призовават към оптимизъм, викат „ей, руп!”, без да са те закачили за теглича, ама са съпричастни, носят ти провизии и сядат до теб на чашка, за да те подкрепят. Не защото са лоши приятели, а защото никой не е в състояние да те изкара от батака. Сам си се нахендрил в него, сам трябва да намериш нишката на Ариадна (обикновено е навита под мозъчната ти кора). Такива са житейските закони.
Разбира се, някои правят опити да разбият стената с главата си. Опитите продължават. До трети неуспешен (успешни няма, защото да си строшиш главата не е успех). Тая глава все пак ще ти трябва, защото чрез съдържимото й ще си планираш измъкването. Тоест – почваш да мислиш. И да премисляш. Връщаш се назад стъпка по стъпка. До началото. До отклонението, което ти се е видяло примамливо, сигурно, дълго търсено, сбъднатата ти мечта или каквото там.
Ама безпристрастно го правиш, за да има ефект. Честно, на мен това ми е била винаги най-трудната част. Защото да си признаваш грешките и заблудите не е лесна работа. Инстинктът ти за самосъхранение и запазването на самоуважението, работят по-силно от трезвата мисъл.
Шикалкавиш си, намираш си извинения, затваряш си очите, инатиш се и тропаш с крак, ама не помага. Изправяш се срещу огледалото и изричаш на глас: „Казвам се еди как си и съм идиот, който направи поредната грешка в живота си.” Само дето клуб на анонимните сокакаджии няма. Всеки сам си е клуб. И сам си е барон Мюнхаузен – хваща се за косите и се тегли.
Добрата новина е, че общо взето всички сме със здрави скалпове и ако се стегнем овреме, шансовете са на наша страна. Което е абсолютно нормално, защото ни чака следващата задънена улица, от която трябва да се измъкваме. Този път ще е от друг характер.
Сокаците в живота са като гръмотевиците – никога не удрят два пъти на едно и също място. О, да, разбира се, че може все да се насосваме в нещастни (от наша гледна точка) любови, професионални каданси или финансови пропасти, но всеки път е по различни причини и с различни хора.
Това е от оптимистичната ми трагедия и житейския опит в досега ми с достатъчно количество заблудени души, дето обвиняват всичко и всички, а всъщност завиват все зад един и същ ъгъл. Колко пъти съм казвала да я подминат тая пресечка с мръсна газ, ама отстрани не е така, както когато си зад волана и сивите стени ти се виждат като тучни полянки с пролетни съсънки и пърхащи под лъжичката ти пеперуди. Това е от скептичния анализ на собствените ми отклонения.
И без грам цинизъм заявявам – не се застоявай в задънената улица, защото току-виж ти харесало и свикнеш да си стоиш там, даже се обзавеждаш и ти се струва уютничко и удобничко, що пък трябва да се мориш с препускане напред, хайде холан. Като си решил – твоя воля, ти си си капитан. Аз продължавам напред заедно с юнгите и гребците. По талвега на живота, по вълните му, през щиловете и ураганите. Блатото е единственото място без изход. Мигар ви харесва?
