Трети декември – световен ден на хората с увреждания. Онези, които често не можем да видим на улиците, защото са се затворили по къщите си, заради недостъпната среда и разбитите тротоари. Онези, които живеят като сенки зад сенките на близките си, които полагат за тях неимоверни грижи. Онези, които наричаме инвалиди, без да осъзнаваме обидата, скрита в значението на тази дума. Онези, които живеят в пълна тишина и издишват дълбоко своето трудно битие, без да трепнат.
Различните – така бих искал да ги нарека. Те наистина са различни. Не само защото не могат да ходят, да виждат, да чуват или друго. Увреждането не определя какъв е човекът. Не го видоизменя. Не го характеризира. Самият аз, както може би сте наясно, съм роден с парализа. Тя никога не ми е пречила да бъда този, който съм. Да, правила е ежедневието ми по-сложно, защото живея в държава, отдавна обрекла различните на гибел. Ще речете, че съм краен. Ще отговоря – де да бях.
Това е самата истина. Хората с увреждания заслужават достоен живот. Живот на човеци, не на сенки, както се изразих в началото. С тая своя статия бих искал да се обърна към всички тях – поотделно и едновременно – и да им кажа така:
Събратя мои, слънцето скоро ще изгрее. Зная, че сте чакали прекалено дълго. Зная, че сте уморени от всичко. Зная и защо е така. Познавам вашия героизъм, понеже и аз го нося върху плещите си. Никой от нас всъщност не иска да е герой. На нас ни се налага да сме такива до края на земните си мигове. Не ни е оставен друг избор. Просто ни е дадена сила, за да минем през цялото изпитание. Да се справим с него по един или друг начин. Със средствата на собствената си воля. Само тя не бива да се изчерпва никога. Може да се изтощим в битката, ала волята не бива да ни напуска.
Волята е ресурс, който винаги ще ни бъде необходим. Та ние сме бойци и като такива не бива да се отказваме! Дори когато гумите на инвалидните ни колички пропадат в снега и не можем да продължим по пътя си. Дори когато асансьорите не работят и рампите са заледени. Дори когато ни отхвърля обществото. Дори когато се опитват да ни смачкат. Дори когато не им изнася да сме живи и да ни се чуе гласът. Именно тогава трябва да повишим тон. Да викаме силно. Да не търпим. И най-вече – да не спираме да гледаме нагоре. Към небето, в което все още изгрява слънце. Друга надежда едва ли някога ще ни бъде потребна.
Още от Росен Карамфилов:
- За втория локдаун и куража, който ни е нужен
- COVID-19: вирусът на самотата
- Какво стои зад вратата, където се крие страхът?
- Тази година маските за Хелоуин са в аптеките
- Писмото, което всяка жена би желала да получи от мъжа си
- Как да си върнем усмивките?
